16:50 от Падингтън

— Адрес на пансион, сър, ето какво е „Елвърс Кресънт 126“. Съвсем порядъчно място.

— Някой успя ли да установи самоличността й?

— Не, никой не можа да разпознае на снимката жена, която е идвала да проверява за писма, но не съм си и помислил, че биха могли. Било е почти преди месец, а мястото се посещава от много хора. Всъщност е нещо като общежитие за студенти.

— Може да е отседнала там под друго име.

— И така да е, не я разпознаха на снимката — добави той. — Обиколихме хотелите. Никъде няма жена, регистрирана като Мартин Кракънторп. След обаждането ви от Париж проверихме за Ана Стравинска. Била е регистрирана с други членове на ансамбъла в евтин хотел недалеч от Брук Грийн. Там повечето гости са от театралните кръгове. Изчезнала е през нощта на 19-и, четвъртък, след представлението. Няма повече сведения.

Крадък кимна. Предложи да се направят по-нататъшни разследвания, макар че почти не се надяваше на успех.

След като размисли, позвъни на „Уимборн, Хендерсън и Карстеърс“ и помоли да му бъде определена среща с господин Уимборн.

Пристигна там и бе въведен в непроветрена стая, където господин Уимборн седеше зад голямо, старомодно бюро, покрито с купища прашни вестници. Различни папки с документи, на които имаше етикети „Сър Джон Фоулдс, покойник“, „Лейди Дерин“, „Джордж Роуботъм, ескуайър“, украсяваха стените — дали като спомен от отминала епоха или като текущи правни дела, инспекторът не можа да разбере.

Господин Уимборн изгледа посетителя с учтивата предпазливост, характерна за един фамилен адвокат, когато се среща с полицай.

— С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?

— Това писмо… — Крадък сложи писмото на Мартин върху масата.

Господин Уимборн го докосна с отвращение, но не го взе. Лицето му леко почервеня, а устните му се свиха.

— А, да — каза той, — точно така! Вчера сутринта получих писмо от госпожица Ема Кракънторп, в което ме информираше за посещението си в Скотланд Ярд, както и за… ъъъ… всички обстоятелства. Мога да кажа, че не разбирам, изобщо не разбирам защо не се е консултирала с мен за писмото, когато е пристигнало. Много странно! Трябваше незабавно да бъда уведомен.

Инспектор Крадък успокоително повтаряше онези изтъркани банални фрази, които най-добре можеха да доведат мистър Уимборн до по-благосклонно отношение.

— Не знаех, че някога е ставало въпрос за брак на Едмънд — заяви господин Уимборн с глас на засегнат човек.

Инспектор Крадък изрази предположение, че във военно време… И остави фразата недовършена.

— Военно време! — отвърна рязко господин Уимборн със сарказъм. — Да, наистина, когато войната избухна, бяхме в „Линкълнс Ин Фийлдс“, съседната сграда беше улучена от бомба и много документи бяха унищожени. Разбира се, не става дума за важни документи — те бяха преместени в провинцията от съображения за сигурност. Настана обаче голямо объркване. Естествено, тогава работите на Кракънторп се движеха от баща ми. Той почина преди шест години. Сигурно е знаел за този така наречен брак на Едмънд, но както изглежда, макар и да е бил планиран, бракът не е бил сключен. Ето защо баща ми несъмнено не е сметнал историята за особено важна. Трябва да призная, че всичко ми звучи прекалено странно — появяването й след толкова години и претенциите й за брак и законен син. Наистина е много подозрително. Бих искал да знам с какви доказателства е разполагала тя.

— И аз се чудя — каза Крадък, — какво ще бъде нейното положение или положението на сина й!

— Предполагам, че е искала да накара семейство Кракънторп да осигурят нея и момчето.

— Да, но аз имам предвид от правна гледна точка какво би трябвало да наследят тя и синът й, ако претенциите й можеха да бъдат доказани.

— О, разбирам — господин Уимборн си взе очилата, които в раздразнението си бе бутнал встрани, и си ги сложи, като се взираше през тях в инспектор Крадък с изострено внимание. — В момента нищо. Но ако тя може да докаже, че момчето е законен син на Едмънд Кракънторп, то ще има право на своя дял от наследството на Джосая Кракънторп след смъртта на Лутър Кракънторп. Нещо повече, то ще наследи Ръдърфорд Хол, тъй като е син на най-големия син на Лутър.

— Дали някой би искал да наследи къщата?

— За да живее в нея? Определено не. Но имението — то, скъпи ми инспекторе, струва доста много пари. Твърде много. Земя за промишлени и жилищни сгради. Земя, която сега се намира в центъра на Бракхамптън. О, да, наследството е солидно.

— Ако Лутър Кракънторп умре, казахте, мисля, че Седрик ще го получи.

— Да, той наследява недвижимото имущество като най-големия жив син.

— Доколкото разбрах, Седрик Кракънторп не се интересува от пари.

Господин Уимборн хвърли на Крадък студен поглед.

— Така ли? Аз лично съм склонен да приемам изявления от подобен характер доста резервирано. Без съмнение, има наивни хора, които са безразлични към парите. Аз самият никога не съм срещал такива.

Господин Уимборн очевидно беше доволен от забележката си.

Инспектор Крадък побърза да се възползва от появилия се слънчев лъч.