61 часа

Една камера бе насочена към първия ред. Петнайсет деца, заели петнайсет стола. Всичките момчета, всичките около шестгодишни. Четиринайсет от тях бяха залепили гърбове за облегалките, но едно се беше привело напред. По-едро от останалите. Къса рошава светла коса. Цялото се беше привело напред, сякаш се готвеше да скочи към екрана. Агресивно вдигната дясна ръка, в която държеше нещо.

Сюзан Търнър беше почти сигурна, че е сгъваемо джобно ножче, отворено и готово за бой.

В документа не се споменаваше изрично името на агресивното момче. Бяха го подложили на първоначални изследвания, но после бяха преместили баща му в друга база и следите му се бяха изгубили в системата. Малко по-късно експериментът бе прекратен. Но резултатите от него бяха съхранени. Агресивното момче се сдобило със сложни научни определения, напълно неразбираеми за Сюзан.

Последната страница на рапорта беше оформена като отделен референтен индекс. В него липсваха препратки към друго досие освен към досието на Ричър.

Сюзан се върна към техническото встъпление. Мигът на забавяне между появата на чудовището и щракането на обектива беше с дължина осемнайсет кадъра, или три четвърти от секундата. Сюзан беше впечатлена. Доста кратък отрязък от време за подготовката на тялото за скок. Тя познаваше такива хора. Нещо повече — самата тя беше една от тях. Но нещата са различни, когато става въпрос за шестгодишно хлапе, което не само се подготвя за скок за по-малко от секунда, но и успява да отвори джобното си ножче.

* * *

Тишината в къщата на Джанет Солтър продължи само десетина секунди. После се включиха една след друга четири полицейски радиостанции. С напрегнати пароли и кодове, съпътствани от електростатичен пукот. Зазвъняха мобилните телефони, включи се и стационарният в антрето. От стаята за почивка на дневната смяна долетя тропот на крака, Затръшнаха се врати, стълбите се разтресоха от тежки стъпки. Разменяха си реплики на висок глас, уплашени, ужасени.

Ричър изскочи от стаята си и изтича надолу по стълбите. Четирите полицайки стояха прави на килима, плътно една до друга. Двете в униформи, двете по пижами. Бяха долепили мобилните телефони до ушите си, пребледнели от ужас, с широко отворени очи, блеснали от притока на адреналин. Като на попаднали в капан животни.

— Какво става? — извика Ричър.

— Андрю Питърсън — отвърна една от жените.

— Какво за него?

— Убили са го. Застрелян е на място.

35

Полицаят от улицата слезе от колата и се присъедини към суматохата. Ричър беше сигурен, че и другите двама в колите са тотално объркани. В момента сигурността на Джанет Солтър беше равна на нула. Затова той опита да задържи част от вниманието си върху прозореца на гостната, а другата използва за оценка на ситуацията, вслушвайки се в гълчавата. Не беше трудно. Фактите изглеждаха безпощадно ясни: изпълнявайки последните заповеди на началник Холанд, подчинените му бяха в състояние на бойна тревога. Това означаваше продължаващо присъствие на моторизирани патрули по улиците и изострено внимание. Полицейски коли преминаваха по всяка улица най-малко веднъж на двайсет минути. Оглеждаха пешеходците, отбелязваха присъствието на автомобили и пикапи, проверяваха се паркинги и алеи.

Патрулката на новоназначения полицай Монтгомъри беше навлязла в заснежения паркинг североизточно от центъра на града. Там Монтгомъри бе забелязал колата на Питърсън, с работещ двигател и свалено странично стъкло. Бронята ѝ опирала в гола тухлена стена. При последвалата проверка Монтгомъри установил, че колата не е празна. Питърсън лежал странично на предните седалки с огнестрелна рана в главата.

Ричър остана до прозореца, вперил поглед в пустата улица. Мислеше за Питърсън. Чуваше гласовете на полицаите, които навлизаха във фазата на отрицанието. Не, информацията сигурно е погрешна, твърдеше един от гласовете. Това не може да бъде! Теоретично е възможно, но е малко вероятно, поклати глава Ричър. Понякога оперативните рапорти не бяха стопроцентово достоверни. Прострелните рани в главата създаваха погрешно впечатление. Дълбоката кома можеше да бъде сбъркана със смъртта. Но в деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време. Ричър го знаеше, защото беше оптимист, но не и глупак.

Пет минути по-късно лошата новина беше потвърдена от самия началник Холанд. Той паркира колата си пред къщата и се насочи към вратата. С три точки в дневния ред. Първо, да съобщи лично новината на подчинените си. Второ, да ги накара да се върнат към служебните си задължения. Изпрати патрулния полицай обратно в колата навън, нареди на жените от дневната смяна да се върнат в леглата, а на тези от нощната да заемат местата си — едната в библиотеката, а другата във входното антре. Гласът му беше спокоен, твърд и авторитетен. Като на истински командир. Може би не беше съвсем на себе си, несъмнено беше объркан, но все пак се движеше и издаваше заповеди. В общи линии се представяше далеч по-добре от много командири в подобна ситуация, които Ричър беше имал случай да наблюдава.