61 часа

— Каза му какво да прави с убития адвокат. Забрави ли онези снимки? Каза му какво да прави и с мъртвия рокер. Обсъждахте вариантите. Той щеше да бъде следващият полицейски началник и искаше да бъде достоен за доверието. Готов да се вслушва във всякакви съвети.

— Не съм му казал да търси стрелеца посред нощ съвсем сам.

— Но той гореше от желание да разреши случая.

— Като всички останали.

— Искал е да спечели уважението ти.

— Твоето също — въздъхна Ричър. — Може би е искал да се реваншира за глупостите, които ти изтърси по радиостанцията тази вечер. За дрогата. Накарал си го да се почувства като измамник.

Настъпи кратко мълчание.

После Холанд смени темата.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Видял е някого на паркинга. Почти сигурно в кола или пикап. Много е студено за придвижване пеша. Навлязъл е в паркинга, направил е широк кръг и е спрял до него. Съвсем близо. Намалил е радиото и е свалил стъклото, готов за разговор. Но онзи просто е вдигнал оръжието си и го е застрелял. Той е паднал на една страна, а кракът му се е изплъзнал от спирачния педал. Колата е продължила напред и е спряла в стената.

— Повторение на ситуацията с адвоката.

— Почти.

— Бързо ли е станало?

— Изстрелите в главата обикновено са такива.

Замълчаха. Стояха неподвижни, леко потръпващи от хапещия студ.

— Не трябва ли да потърсим гилзата? — обади се след известно време Холанд.

Ричър поклати глава.

— Отскочила е в колата на стрелеца. Също като при адвоката.

Холанд замълча, но въпросът остана в очите му. Кой, по дяволите, е този тип?

Труден въпрос. С неприятен отговор.

— Сега разбирам защо ме извика тук — рече Ричър. — Искаш да направя заключението вместо теб. Да го изрека ясно, на висок глас. Аз, а не ти. Защото съм страничен човек.

Холанд не каза нищо.

— Нека не ходим там — добави Ричър. — Поне не веднага. Нека помислим малко.

Върнаха се в участъка. Холанд паркира на запазеното за него място, слезе от колата и тръгна към входа между контейнерите за смет. Влязоха в общата зала и се насочиха към бюрото на Питърсън в дъното.

— Провери съобщенията му — рече Холанд. — Гласова поща и имейли. Може би ще открием нещо, което го е отвело там.

— Хващаш се за сламки — поклати глава Ричър.

— Позволи ми това право.

— Дали изобщо се е отбивал тук? — попита Ричър.

— Не знам.

— Имал ли е време да го направи?

— Вероятно не. Но ние при всички случаи трябва да проверим съобщенията му. Нуждаем от стопроцентова сигурност.

— Ти ги провери. Ти командваш участъка, а аз съм обикновен гражданин.

— Не знам как — въздъхна Холанд. — Така и не се научих. Хич ме няма с техниката. Аз съм от старата школа и всички го знаят. Андрю беше бъдещето.

Ричър се настани пред компютъра. Оказа се, че няма нужда от парола. Нито пък от ПИН код. Всичко беше настроено за бърз достъп без никакви усложнения. На гласовата поща имаше само едно съобщение. От Ким Питърсън, изпратено отдавна, малко след шест вечерта. По това време съпругът ѝ и Ричър се бяха върнали в къщата на Джанет Солтър веднага след като бяха изгледали записите на наблюдателните камери в затвора.

В гласа ѝ се долавяше някаква особена смесица от паника и храброст, недоволство и примирение.

— Кога ще се прибереш у дома? — попита тя.

Ричър се прехвърли на електронната поща. Имаше свалени два имейла. Първият беше от централата на АБН във Вашингтон. От там потвърждаваха мнението му, че в обекта западно от Болтън, Южна Дакота, няма подземна лаборатория за производство на метамфетамини. Това било доказано от скъпоструващи сателитни снимки. Благодаряха на Питърсън за проявения интерес и го съветваха да се свърже отново с тях, в случай че се сдобие с нова информация.

Вторият имейл съдържаше рутинни сведения от магистралните патрули в целия щат. Много обекти за издирване, на които трябваше да се обърне внимание. Например три коли и четири пикапа, откраднати на различни места в щата, един задигнат снегорин от депото за поддръжка на магистралите източно от Мичъл, плюс камион за обезледяване и цистерна с помпа, отмъкнати от двама служители на гражданското летище източно от Рапид Сити, открадната пушка „Итака“ в град Пиер, четирима заподозрени в неуспешен опит за кражба с взлом в Сиукс Фолс, изчезнали с шевролет „Събърбан“, модел 1979 г. И накрая — личният принос на Питърсън под формата на сведения за заподозрян в убийство болтънски барман, избягал с Форд пикап, модел 2005 г.

— Нищо — поклати глава Ричър.

Холанд седна на един от столовете.

— Добре — каза той. — А сега да вървим.

— Имам три въпроса — добави Ричър. — Защо адвокатът е спрял толкова доверчиво на пътя? Защо Питърсън е отишъл на онзи паркинг? И защо са го убили точно тази нощ?

— Отговори?

— Защото адвокатът се е чувствал в безопасност. Питърсън — също. И защото ти обяви по радиостанцията за разкритото депо с дрога.

— Стрелецът е един от нас — кимна Холанд. — Ченге.

Дванайсет без пет.

Оставаха четири часа.

36