61 часа

Третата точка в дневния ред на Холанд беше нещо средно между покана и заповед. Той влезе в гостната, погледна Ричър и го помоли да отидат заедно на местопрестъплението.

Джанет Солтър се беше събудила от шума и чакаше в кухнята. Ричър отиде при нея. Беше напълно облечена, с револвер в джоба. И прекрасно знаеше какво щеше да ѝ каже той. Затова нетърпеливо махна с ръка и отсече:

— Спокойно! Знам какво трябва да правя!

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Мазето, оръжието, паролата.

— Кога?

— В момента, в който се случи нещо. — Замълча за миг, после добави: — Или преди това. Например сега.

— Добра идея — кимна Ричър. — Онзи тип със сигурност е някъде наблизо.

— Знам какво да правя — повтори тя.

Ричър седна на предната седалка. Холанд направи обратна маневра и пое към центъра. При градинката зави наляво, после надясно. Минаха покрай кафенето и магазина за дрехи, в който Ричър беше направил покупките си. След още няколко завоя по задните улички излязоха на дълъг прав участък с двуетажни тухлени къщи от двете страни. Квадратни и безлични. Може би бяха някогашни магазини, офиси или складове. Повечето бяха в лошо състояние. Изглеждаха изоставени. Три вече бяха съборени, образувайки широко празно място. Дупка с размери трийсет и пет на дванайсет метра, превърната във временен паркинг. Може би оживен през деня, но напълно пуст нощем. Заснежената му повърхност беше прорязана от отдавна замръзнали следи от гуми.

Празното пространство се охраняваше от две патрулни коли. Червените им лампи бавно се въртяха и хвърляха танцуващи отблясъци по снега. Първо надалеч, после наблизо. След това отново надалеч и пак наблизо. Във всяка от колите имаше по един полицай. Ричър не ги познаваше. Просто си седяха вътре. Любопитни минувачи липсваха. Беше прекалено късно и прекалено студено за зяпачи.

Колата на Питърсън беше спряла в дъното на паркинга, малко вляво. Двигателят ѝ продължаваше да работи. Лявото стъкло беше свалено. Предпазната решетка на бронята беше плътно опряла в тухлената стена на съседната къща.

Холанд спря на завоя и слезе. Ричър го последва. Побърза да дръпне ципа на шубата и да нахлупи шапката над ушите си. Уличката, на която се намираха, беше на завет, така че студът беше поносим. Навлязоха в паркинга. Нямаше опасност от унищожаване на веществени доказателства, защото липсваха такива. Замръзналият сняг наподобяваше нагъната ламарина, но по-твърд. Без пресни следи от гуми или стъпки. Лъскав и хлъзгав. Двамата бавно се насочиха към Задната част на колата, стъпвайки внимателно по леда. Ауспухът търпеливо мъркаше. Автомобилът приличаше на верен слуга, очакващ поредната заповед на господаря си.

Тръгнаха към вратата откъм шофьора. Ледът скърцаше под краката им. Надникнаха през сваленото стъкло. Краката на Питърсън бяха останали в кухината под волана, а тялото му беше извито в кръста. Беше полегнал на една страна. Пистолетът му беше в кобура. Главата му беше отметната назад, с извита шия. Бузата му беше притисната в тапицерията. Сякаш наблюдаваше нещо интересно върху вътрешния панел на дясната врата.

Ричър се обърна и заобиколи отзад. Коленете му за миг изчезнаха в облачетата бяла пара, излитаща от ауспуха. После се изправи до дясната предна врата и я отвори. Ръката му беше защитена от ръкавицата. Приклекна и срещна безжизнения поглед на Питърсън. В средата на челото му зееше дупка като трето око. Входяща рана вследствие на перфектен изстрел. Същата като на адвоката, когото бяха открили на шосето източно от града. Почти сигурно причинена от 9-милиметров куршум, изстрелян отблизо. По кожата се виждаха едва доловими следи от барут, наподобяващи избеляла татуировка. Полицаят беше застрелян от около метър и половина.

Изходяща рана нямаше. Куршумът беше останал в главата на Питърсън. Смачкан и деформиран. Нещо доста необичайно за 9-милиметров, изстрелян от близко разстояние. Но не и невъзможно. Очевидно черепът на Питърсън бе доста здрав.

Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Ричър имаше достатъчно познания по балистика и биология и бе виждал много мъртъвци, за да бъде сигурен в това. Но въпреки това провери. Смъкна ръкавицата и опря два пръста до студената кожа зад ухото на Питърсън. Пулс нямаше. Нищо освен усещането, че докосва труп. Отчасти мек, отчасти твърд, но вече безкрайно далеч от живота.

Ричър отново сложи ръкавицата си.

Лостът на автоматичните скорости, монтиран на колоната на волана, все още беше в позиция „драйв“. Отоплението беше включено на двайсет градуса. Потенциометърът на радиостанцията беше почти изключен. От слушалката долитаха тихи, неразбираеми гласове, накъсани от пропукването на статичното електричество.

— Ясно — рече Ричър.

— Достатъчно ли видя? — попита Холанд.

— Да.

— Какво се е случило?

— Не знам.

— Защо не се е прибрал направо у дома?

— Не знам.

— Търсил е стрелеца — каза Холанд.

— Всички го търсите.

— Но тази вечер не е имал такава заповед. Проявил е самоинициатива. Знаеш ли защо?

— Не.

— Искал е да те впечатли.

— Мен?

— На практика ти беше неговият ментор. Помагаше му. И вероятно си го насърчавал.

— Така ли?