61 часа

Холанд проведе серия от телефонни разговори. Седем на брой, с четирите жени и тримата мъже, охраняващи мисис Солтър. С много необичаен контекст. Вярвайте само на себе си, защото между вас има убиец. После включи радиостанцията и обяви обща тревога. Всички служители трябваше да се явят в участъка в рамките на трийсет минути. Независимо къде са и с какво се занимават, независимо дали са на работа, или почиват. Което според Ричър беше малка тактическа грешка. По-добре би било просто да изиска присъствието им. И бездруго щеше да им трябва време, за да дойдат до тук. Но поставянето на краен срок, независимо колко е къс той, щеше да бъде сигнал за престъпника, че все пак разполага с време и свобода на действие, за да довърши делото си. При това в максимално удобна обстановка на объркване и хаос, с щъкащи навсякъде ченгета. Следващият половин час щеше да бъде крайно рискован.

Холанд остави радиостанцията и посегна към слушалката.

— Все още не сме уведомили Ким Питърсън — рече с въздишка той.

— Не го прави по телефона — спря го Ричър. — Не е хубаво.

— Знам. Възнамерявам да звънна на дежурния, защото ти ще я уведомиш. Дежурният ще те закара, а после ще те върне обратно. Мисля, че един час ще ти бъде достатъчен.

— Сериозно ли говориш?

— Аз нямам време. Ще бъда много зает.

— Но аз нямам статут — поклати глава Ричър. — Аз съм само един непознат, който минава оттук.

— Вече я познаваш. Нали пренощува в дома ѝ?

— Това е твоя работа, а не моя.

— Но си го правил и друг път, нали?

— Няма значение.

— Сигурен съм, че си се справял добре.

— Не особено.

— Трябва да го направиш! — отсече Холанд. — Защото аз просто не мога, разбираш ли? Не мога!

След един час на място 1А в предната част на салона Платон започна да губи търпение. Нощните полети му бяха досадни. През деня имаше гледка, дори и от десет километра височина. Далечна и еднообразна, разбира се, но все пак гледка. Пътища, къщи и градчета, които му напомняха, че там долу има нови клиенти, които чакат да бъдат зарибени и обслужвани. Но през нощта не можеше да ги види. През нощта цареше мрак, прорязван само от далечни мигащи светлини.

Той стана и тръгна по пътеката. Покрай хората си към големия салон на икономична класа, освободен от седалките. Огледа екипировката, струпана на пода, а после се зае да я проверява. Защото той беше Платон, а другите не бяха.

Храната и водата не бяха интересни. Седем палта, седем шапки, седем чифта ръкавици. Всичките нови и удобни. Всъщност палтата не бяха палта, а дебели якета с пълнеж от гъши пух като на популярния анимационен герой Норт Фейс. Шест от тях бяха с нормални размери, а седмото — детско. Автоматите бяха „Хеклер & Кох“, модел МР5К, с къси цеви, смъртоносни. Любимото му оръжие. Имаше и седем малки раници с фенерчета и резервни пълнители.

След което той откри и един проблем. Ремъците на раниците трябваше да бъдат максимално отпуснати на дължина, за да могат да се сложат върху якетата. Ясно като бял ден, но въпрос на съобразителност, която не беше проявена.

Но той беше Платон, а те не бяха.

Стълбите бяха производство на американската компания „Уернър“. Алуминиеви, девет метра и половина в разгънато положение, изчислени да издържат товар от 113 килограма. Бяха облепени с жълти предупредителни стикери и леко потракваха от вибрациите на реактивните двигатели. Десет килограма всяка, общо тегло четирийсет килограма. Четири на брой. Щяха да ги зарежат там, а мястото им щяха да заемат четирийсет опаковани в пергамент блокчета. За какво са им четири безполезни стълби по обратния път?

Разбира се, същото важеше и за шестимата безполезни мъже. Те също щяха да бъдат зарязани. Четиристотин и осем килограма заменима плът и кръв срещу четиристотин и петдесет допълнителни блокчета метамфетамин? Никакво място за колебание.

Платон вече си представяше обратния път. Беше сигурен, че ще успее. Имаше много предимства, повечето от тях вродени и непреодолими. Неговият човек на земята беше само застраховка, нищо повече.

Кейлъб Картър беше възприеман като човек на най-ниското стъпало в йерархията. Той не знаеше много неща за йерархията. Знаеше малко за много неща, но по някакъв странен начин онова, което знаеше, изобщо не му помогна да получи добри оценки в гимназията и не му предложи никакви особени шансове да си намери добра работа. Затова той се обърна към Управлението на затворите. Принудителен избор, направен малко преди абитуриентската вечер. Като много подобни след него. Той премина специален курс на обучение, облякоха го в униформа от изкуствена материя, връчиха му радиостанция и го назначиха нощна смяна в общинския арест. Беше най-младият и неопитен член на екипа, състоящ се от четирима души.