Ангелиада

Чандрис се поколеба. Наистина бе уморена — нямаше съмнение в това. Но вече бе свикнала. Да не говорим, че несъмнено щеше да ѝ е от полза да знае как точно изглежда катапултирането, ако някога ѝ се наложеше да говори за това. В края на краищата, повечето хора не бяха чак толкова наивни, че да повярват на всяка изречена от нея глупост.

— Благодаря — отговори тя. — Предпочитам да остана.

Катапултът съвсем не бе толкова зрелищен, колкото стартовата чиния. Всъщност всичко, което можеше да се забележи, бяха пет раздалечени групи разноцветни светлини, които непрекъснато премигваха, сякаш в синхрон с катапултните маркери на навигационния дисплей. Ханан насочи „Газела“ в центъра на светлините, сигнализира на някого, че са готови, и гласът по радиото започна кратко обратно броене. Последва трепване — на границата на възприятието — и внезапно светлините на дисплея изчезнаха, за да се сменят с…

— Мамка му! — ахна Чандрис. Тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

— Какво? — възкликна Орнина.

За един ужасен миг Чандрис не бе в състояние дори да говори. Вцепенена от ужас, тя не можеше да отвърне поглед от нещото на екрана. Беше паяк — огромен, чудовищен, невъзможен паяк. От това разстояние различаваше масивното тяло с форма на пясъчен часовник, блестящо в зловещата светлина. Тънките му задни крака почти не се виждаха, някъде далеч назад, но предните се протягаха да сграбчат „Газела“…

— Добре дошла в Централа Ангелиада — сякаш някъде много отдалеч се чу гласът на Ханан. — Често я наричат най-грозната станция в познатия космос. По реакцията ти предполагам, че споделяш мнението, а?

— Какво? — С неимоверни усилия Чандрис успя да откъсне очи от ужаса на дисплея.

Ханан едва забележимо повдигна вежди.

— Това е космическа станция — меко каза той.

Известно време тя само го гледаше, докато думите му най-сетне не започнаха да си пробиват път през страха към ума ѝ. Събра кураж и отново погледна дисплея.

Паякът беше изчезнал. Вместо него наистина се виждаше космическа станция.

Двете половини на тялото представляваха два тумбести цилиндъра с изтъняващи краища. Централните им секции бавно се въртяха, за да създадат изкуствена гравитация. Съединяваше ги една по-тънка секция, приличаща на двойна огърлица от големи яркооранжеви перли — спасителните капсули на станцията.

Тя пое дълбоко дъх и издиша през треперещите си устни.

— Съжалявам — промърмори тя, изчервена от срам. — Стори ми се, че виждам… нещо друго.

— Огромен паяк — каза Ханан.

Чандрис отново пое дълбоко дъх — май помагаше.

— Именно — кимна тя, като се мъчеше отново да влезе в ролята си. — Съжалявам. Никога не съм си падала по паяците.

— И аз — каза Орнина. — Понякога още ме побиват тръпки, като видя това местенце.

„Газела“ се намираше на достатъчно разстояние от разперените паешки крака, за да се виждат бавно премигващите светлини по краищата им.

— Това са полюсите на мрежата, така ли? — неуверено попита Чандрис.

— Да — каза Орнина. — Другият край на станцията е всъщност катапултът, който ще ни върне на Сераф.

— А приличащите на крака конектори ги свързват с командния пункт и електроцентралата в средата — добави Ханан. — Тук не можеш да ги оставиш да висят свободно в космоса, както обикновено. Лъченията от Ангелиада веднага биха ги разместили и щеше се наложи да се връщаме до Сераф сума време. Двадесет светлинни минути не е кой знае колко в галактически мащаби, но пътуването е страшно дълго.

— Така си е — измърмори Чандрис, като ровеше в паметта си. Светлинна минута? … да, разстоянието, което светлината изминава за шестдесет секунди. При триста хиляди километра в секунда…

Скришом въведе числата в калкулатора на клавиатурата. Триста хиляди по шестдесет по двадесет… триста и шестдесет милиона километра.

Числото я порази. Барио може би достигаше два километра в най-широката си част. Цялото Ню Мексико се простираше на не повече от тридесет. Само веднъж през живота ѝ се бе случвало да се отдалечава от дома си толкова, че да не може да се върне пеш, ако ѝ се наложи. Но дори тогава беше едва на стотина километра, в Анкх.

Триста и шестдесет милиона километра. Едва сега започна да разбира колко е различен светът, в който се бе втурнала така безразсъдно.

— Ще придам малко въртеливо движение — каза Орнина. — Проверка на траекторията, Чандрис?

— Веднага. — Чандрис се отърси от потискащото чувство, което заплашваше да я обсеби, посегна към панела, хвърли поглед към главния дисплей…

И не можа да откъсне поглед от гледката. В центъра на дисплея, сред непрогледния мрак, блестеше най-ярката звезда, която бе виждала.

Ангелиада.

— Впечатляващо, нали? — обади се Ханан.

Чандрис се сепна. Чак сега се усети, че се е зазяпала.

— Много — съгласи се тя. — Не очаквах, че е толкова ярка.

— В действителност е много по-ярка — каза Орнина. — На такова разстояние щеше да те ослепи моментално, ако екраните не се бяха поляризирали до допустимо ниво. На Сераф понякога се вижда и през деня. Страшно впечатляващо, особено за нещо с дебелина няколко атома.