Ангелиада

Пирбазари кимна в отговор, обърна се към херолда и извади медальона от кутията. Задържа го в ръцете си за момент; след това с подобаващо достойнство го подаде на Ронион. Огромният мъж го пое внимателно, сякаш държеше горящ въглен. Погледна Форсайт, облиза устните си, пристъпи към него…

И най-неочаквано медальонът се изплъзна от непохватните му пръсти и падна на пода.

Преди някой да успее да отвори уста Ронион вече бе на колене и ръцете му трескаво шареха по пода. След това рязко се изправи, здраво стиснал верижката и кристала — цялото му тяло се тресеше, а лицето му се бе превърнало в маска на ужас. Форсайт му се усмихна окуражаващо и наведе глава. Все още треперейки, Ронион разплете верижката и внимателно я сложи на врата му. Форсайт му се усмихна още веднъж и Ронион побърза да се скрие зад Пирбазари.

Медальонът бе непривично тежък, притискаше гърдите и врата му. Форсайт разсеяно се запита колко ли време ще му трябва, за да свикне с него.

— Благодаря и на двама ви — произнесе председателят, като кимна към Пирбазари и Ронион. Погледът му се върна към Форсайт — изразът му беше повече насмешлив, отколкото гневен от току-що наблюдаваното фиаско. — А сега на добър час, Върховен сенатор Форсайт.

— Благодаря, сър — промърмори Форсайт сред аплодисментите, докосна дланта на председателя и пристъпи към Пирбазари и Ронион. Двамата го придружиха до мястото му на масата.

Чудеше се дали внезапното чувство на вина, което изпитваше, се дължи на ангела.

— А това е личният ви кабинет. — Младият прислужник отвори вратата и отстъпи, за да направи път на Форсайт.

— Да — кимна Форсайт и огледа стаята. Също като всичко в останалата част от комплекса — външната приемна, главното работно помещение с редиците бюра и пръстена от кабинети около централната стая — всички мебели и апаратура бяха по местата си. Оставаше да се погрижи само за някои лични вещи и няколко кутии със записи. — Комуникационната система работи ли?

— Да, сър, от снощи — отговори прислужникът. — Има пълен достъп до компютърната система и архивите.

— Добре. — Форсайт погледна Пирбазари и Ронион, които стояха на крачка зад него. Известно време проучваше изражението на Ронион… — Засега това е всичко. Благодаря ви — каза той на прислужника.

— За мен е удоволствие, господин Върховен сенатор. На ваше разположение съм по всяко време. — Прислужникът кимна с добре заучен израз на уважение и излезе.

— Искам да влезеш в мрежата, Зар — обърна се Форсайт към Пирбазари. — Прегледай последните доклади от отбраната на Лорелей и резюмирай главното — искам да знам какво става там.

— Да, сър. — Пирбазари направи обичайното си кръгом и излезе.

Форсайт се обърна към Ронион и му направи знак:

„Ела, искам да поговорим.“

Въведе го в кабинета си, затвори вратата и му посочи стола срещу бюрото. Ронион се сви в него. Позата му беше на човек, който прави всичко възможно да стане невидим.

Форсайт заобиколи бюрото и седна зад него.

„Просто исках да ти кажа, че сутринта се справи великолепно.“

„Благодаря.“ — Пръстите на Ронион изразяваха същото униние като лицето му.

„Изглеждаш нещастен — отбеляза Форсайт. — Искаш ли да поговорим за това?“

Ронион заби поглед в земята.

„Онова, което направих, не беше добро“ — бавно сигнализира той, като отбягваше погледа на Форсайт.

„Напротив — настоя Форсайт. Трябваше да се наведе малко напред, за да може Ронион да вижда ръцете му. — Какво нередно има?“

Ронион вдигна поглед. Лицето му бе изкривено от мъка и смущение.

„Беше като да излъжеш.“

Форсайт сви устни.

„Вече обсъждахме това, Ронион. Не помниш ли? Това е най-скъпият дар, за който можем да мечтаем. Наше задължение е да го пазим. Разбираш го, нали?“

Ронион отново заби поглед в земята.

„Да.“

„Добре тогава — продължи Форсайт, — какъв по-добър начин да го запазим от това да го скрием от хора, които биха поискали да го откраднат?“

Ронион сви рамене — също като костенурка, която скрива глава в корубата си.

„Не зная — най-накрая отговори той. — Знам само, че се почувствах точно така, като че ли съм излъгал.“

„Зная — утеши го Форсайт. — Но помисли за това, което ти казах. Ако го направиш, ще разбереш, че това е най-добрият начин да запазим ангела в безопасност.“

„Добре — сбърчи нос Ронион. — Добре. Трябва да ви го върна, нали?“

Извади медальона от джоба си и понечи да се изправи. „Просто го остави — бързо го спря Форсайт. — Под седалката на стола.“

Ронион го погледна изненадано.

„Това е последното място, където някой крадец би потърсил нещо толкова ценно като ангел — добави Форсайт. — Не смяташ ли?“

„Не зная“ — Ронион още изглеждаше объркан, но добросъвестно напъха медальона под седалката.

„Благодаря — Форсайт го погледна. — Все още изглеждаш разстроен.“

Ронион отново сви рамене.

„Хората ще си помислят, че съм непохватен.“

Форсайт потисна усмивката си. Какъв невероятно прост ум — прям, искрен, заинтересован единствено от външните резултати на човешкото общуване. Вероятно неспособен да схване идеята, дори да се помъчеше да му я обясни, че понякога подценяването може да е тактическо преимущество.