Ангелиада

— Вече няма начин да запазя в тайна присъствието си тук — каза Форсайт. — Освен всичко друго трябва да заведа Ронион в болницата да го прегледат.

Коста се почувства виновен. Погълнат от мисли първо за „Газела“, а после и за Ханан, съвсем беше забравил за ужаса на Ронион преди да започне целият онзи ад.

— Да… Ронион. Той как е?

— Лежи в каютата си — отговори Форсайт. — Изглежда, е преодолял пристъпа на паника, но може просто още да е под влияние на успокоителното. Ще го взема и тръгваме.

Вратата се отвори и влезе Чандрис.

— Той как е? — попита Коста, докато гледаше на дисплея отдалечаващата се линейка.

— Засега добре — уморено каза тя. — Но още не могат да кажат дали състоянието му ще остане стабилно. Трябва да изведа кораба от пистата и да го закарам до дока.

— Добре, няма да ви преча. — Форсайт се надигна, хвърли поглед към дисплея — репортерите бяха изчезнали — и тръгна към вратата. — Ще ви потърся в института, господин Коста.

Излезе и вратата се плъзна след него.

— За какво ставаше дума? — попита Чандрис, докато изключваше една по една системите на „Газела“.

— С Ангелиада става нещо странно — каза Коста. — Не мога да говоря за това в момента.

— Няма проблем. — Мислите на Чандрис очевидно бяха някъде другаде. — По късно пак ли ще се срещате?

Коста отвори уста… и я затвори. Абсолютно невинен въпрос, зададен по абсолютно невинен начин. Но това беше Чандрис, а той вече бавно бе започнал да се научава, че при Чандрис винаги трябва да следиш какво дебне под повърхността. А в този случай под повърхността…

— Още ли си се прицелила в онзи ангел?

Тя се обърна към него. Погледът ѝ внезапно бе станал твърд и студен и тя изглеждаше много по-възрастна.

— Не ми се изпречвай на пътя, Коста — тихо каза тя. — Говоря сериозно.

— Кражбата на ангела на Форсайт няма да реши нищо. Само ще ти докара беля.

— Само ако ме хванат — контрира тя. — Пък и на теб какво ти пука дали ще си докарам беля?

— Не зная — рязко ѝ отговори той. — Може би ми пука, че ще насадиш със себе си и Ханан и Орнина, а не искам и те да пострадат. Не това е причината да съм тук.

Един дълъг миг Чандрис просто го наблюдаваше с безизразно лице.

— Виж какво — проговори тя най-сетне. — Те имат нужда от пари. Отчаяна нужда от пари. Какво искаш от мен, да седя тук и да ги гледам как затъват ли?

— Разбира се, че не — отговори Коста. — Но трябва да има друг начин да се намерят пари, а не като се краде ангелът на Форсайт.

— Какъв? — настоятелно запита Чандрис. — Като продадат нещо ли? Я се огледай. Тук няма нищо ценно. Освен… няма значение.

— Освен какво?

— Имат втори ангел в складовото помещение — въздъхна тя. — Но не им го споменавай. Никой не трябва да знае за това.

— Имат втори ангел? — намръщи се Коста. — Защо не са го продали?

— Може би им помага да поддържат добри взаимоотношения помежду си. — Чандрис сви рамене. — Веднъж те питах дали ангелите могат да правят такива неща, помниш ли?

Когато за първи път се сблъскаха в института.

— Да — промърмори Коста. Мислите му препускаха. Втори ангел… — От колко време го имат?

— Най-малко от две години. Защо?

Коста поклати глава.

— Просто питам.

Някъде отпред се разнесе глух удар.

— Влекачът. — Чандрис се обърна към пулта. — Имаш около две минути да се измъкнеш, освен ако не искаш да те откарат до доковете.

Коста се отърси от мислите си.

— Да. — Той стана. — Ще се обадя.

— Ще съм в болницата, ако ти потрябвам — разсеяно отговори тя, погълната от работата си.

— Добре. — Той спря при вратата и се обърна да я погледне. Втори ангел. Нещо повече — втори ангел, прекарал доста дълго време след улавянето си в близост до Ангелиада. — Поздрави Ханан и Орнина — добави той и се измъкна в коридора.

Нищо чудно да не успееше да се отбие в болницата довечера. Всъщност почти сигурно беше, че няма да успее.

Сервизният док на „Газела“ беше тъмен, за разлика от няколко съседни дока, които ярко светеха — екипажите подготвяха корабите си за сутрешния полет. Самата „Газела“ беше затворена, но това не беше проблем — Орнина му бе дала кодовете за външния люк още когато дойде за първи път.

Вътре беше още по-тъмно. Единствено призрачната светлина от панелите осветяваше потъналите в мрак коридори. Коста прекара една дълга минута до самия вход, вслушвайки се за някакви признаци на живот. Нищо. Очевидно Чандрис и Дейвий още бяха в болницата.

Сам или не, подготовката му включваше определени действия при подобни промъквания. Измъкна зашеметителя от джоба си, настрои го на широк обхват и го скри в лявата си ръка с пръст на спусъка. В другата си ръка държеше кутия за пренасяне на ангели, която бе отмъкнал от института. Запромъква се към складовия отсек в кърмата на кораба; надяваше се ударите на сърцето му да не се чуват прекалено силно.

Но пристъпът на адреналин бе ненужен. Не се сблъска с никого по пътя си, не чу никакъв подозрителен шум и стигна до склада без премеждия. Както и в останалата част на кораба, тук бяха включени само нощните панели и светлината им пораждаше тъмни мъгливи сенки из помещението. Остави кутията на пода и посегна към ключа за осветлението…