Ангелиада

— Да, ама има само още един проблем — озъби се Чандрис. Гърлото започваше да я боли от непрестанните опити да надвика ужасното пращене. — Не зная къде се намира Ангелиада.

— Какъв е проблемът? Нали повече или по-малко се насочвахме към нея. Просто обърни.

— Да, но без сензори не можем да определим кога сме завили на сто и осемдесет градуса! — Може би гърлото не я болеше само от викането. А просто се бе стегнало от страх. — Ти самият каза, че „Стрелецът“ се е приближил прекалено много.

Една дълга минута единственият звук в кабината беше бурята от гама-лъчи. Чандрис продължаваше да превключва между сензорите, търсейки нещо — каквото и да е, — което все още работи. Само снежинки.

— Ами вътрешните уреди за навигация? — попита Коста. — Имат ли външен дисплей?

Умът на Чандрис препусна през спецификациите на „Газела“.

— Да, но трябва да се свали панелът, за да се стигне до него. Нямаме достатъчно време.

С крайчеца на окото си забеляза Коста да се навежда над панела на Ханан.

— Чакай малко — извика той. — Имам една идея, Погледни дисплей ВК-5.

Извика го. Същите разноцветни снежинки, както на всички останали.

— Е, и?

— Продължавай да гледаш. Шумът трябва да се засилва и да отслабва на около половин минута.

Взираше се в дисплея и се чудеше що за игра играе Коста. Оказа се прав. Трудно се забелязваше, но цикълът определено съществуваше.

— Добре, има го. И какво от това?

— Това са данните от моя експериментален пакет — каза Коста. — Закрепен е за една от командните линии и затова все още можем да получаваме данни от него. И когато шумът е най-силен, сензорите са насочени към Ангелиада…

— Не става — поклати глава тя. — Не е достатъчно. Може да се движим с кърмата към Ангелиада.

— Задръж малко, не съм свършил. — Очевидно Кости измисляше всичко, докато говореше. — Така. Вече се въртим около надлъжната си ос. Значи трябва да накараме кораба да се завърта бавно и около напречната и да наблюдаваме дисплея. Поставил съм сензорите на носа. Това означава, че единственият стабилен шум ще се наблюдава, когато носът не е към Ангелиада. Прав ли съм?

Чандрис се замисли.

— За това ще ни трябва време. Не зная дали разполагаме с толкова.

— Или това, или рискуваме да се приближим още повече — възрази Коста. — Да имаш по-добра идея?

— Ако ми хрумне, ще ти се обадя — озъби се Чандрис и даде команда за напречно въртене. — Добре, започна се. Продължавай да гледаш.

Усети промяната на въртенето на „Газела“ от налягането в тъпанчетата. На дисплея шумът продължаваше едва забележимо да се засилва и да отслабва. Някак отсъстващо се чудеше дали имат изобщо някакъв шанс, или лъченията на Ангелиада ще изгорят контролните линии — и самите тях — преди да разберат коя е правилната посока.

Чудеше се дали Ангелиада вече не е убила Ханан.

— Май започва да се стабилизира — извика Коста.

Чандрис се взираше в дисплея. Очите я боляха. Може би. Но при целия страничен шум почти нищо не можеше да каже. Само да имаше някакъв начин да блокира част от радиацията, проникваща през обшивката…

А може би имаше. Пресегна се към панела и набра една команда.

— Продължавай да гледаш — нареди на Коста.

Отначало не се случи нищо. Но секунди по-късно шумът от дисплеите малко намаля. Конфигурацията, която се опитваше да види, се появи пред очите ѝ…

— Това е! — изкрещя Коста. — Давай!

Чандрис удари клавишите и към пращенето от гама-лъчите се прибави ревът на двигателите.

— Сигурен ли си? — изкрещя тя.

— Да — извика в отговор той. — Успях да зърна и числата при намаляването на шума. Как успя?

— Изхвърлих цялата питейна вода и половината гориво — отговори Чандрис. — Помислих, че може и да блокира гама-лъчите.

— Не би трябвало — каза Коста. — Масата не е достатъчна, за да се забележи с просто око. Но не мога да споря срещу резултата.

При последната му дума вълната изчезна също така внезапно, както бе започнала.

Известно време Чандрис само гледаше Коста; ушите ѝ звъняха от неочакваната тишина. Един заблуден гама-лъч изпращя във високоговорителя — почти приятелски в сравнение с ада, през който бяха преминали.

— Не вярвах, че ще успеем — най-сетне проговори Коста.

— И аз — призна Чандрис, смътно учудена от желанието си да сподели подобно нещо пред Коста.

Коста задържа погледа си върху нея. След това — изглеждаше почти смутен — се извърна към дисплеите си.

— Някакви щети?

Чандрис се бе обърнала наполовина към панела си, когато мисълта ги сполетя едновременно.

— Ханан! — Чандрис успя да проговори първа.

Коста вече безуспешно се мъчеше да включи интеркома.

— Не работи — рязко каза той. — Отивай. Аз ще наглеждам нещата тук.

— Добре. — Чандрис се освободи от ремъците и се измъкна от креслото си.

И се закова на място. Форсайт стоеше до вратата и я гледаше мрачно.

— Трябва веднага да се свържете по радиото. — Той и подаде информационен цилиндър. — Свържете се с Централата и им кажете, че имаме спешен случай ЕмОт синьо-три — тук са оторизиращите кодове. Ще ви дадат приоритетно катапултиране до Сераф.

Сърцето на Чандрис прескочи.

— Ханан?

Форсайт кимна.