Баудолино

Повел ги отново по стълбището към долния етаж и минали през голям салон, подреден за вечерния пир и вече осветен от огромни свещници. После прекосили една зала, пълна с табуретки — в едната й част бил изграден голям обърнат охлюв: спираловидна структура, която се стеснявала като фуния с отвърстие в центъра.

— Това е стаята на стражите, за която ти разказвах — казал Ардзроуни. — Ако човек говори тук, близо до този отвор, може да бъде чут в твоята спалня.

— Ще ми е интересно да го чуя как действа — казал Фридрих.

Баудолино се пошегувал, че през нощта щял да слезе в стаята, за да го поздрави, докато спял. Фридрих се засмял и му казал да не го прави, защото тази нощ искал да си почине на спокойствие.

— Освен ако — добавил — не трябва да ми съобщиш, че султанът на Кония се готви да влезе през комина.

След това Ардзроуни ги превел през един коридор и влезли в една зала с просторни сводове, в която проблясвали искри и се кълбели облаци пара. В големи казани вряло някакво разтопено вещество, виждали се колби, реторти, аламбици и други странни съдове. Фридрих запитал Ардзроуни дали не произвежда злато, но оня с усмивка обяснил, че не се занимава с алхимически глупости. Казал обаче, че умее да позлатява метали и да получава еликсир, който макар да не осигурявал дълъг живот, то поне удължавал с малко твърде краткия живот, който ни бил отреден от съдбата.

Фридрих казал, че не желае да го опитва.

— Господ е определил продължителността на нашия живот и трябва да се примиряваме с Неговата воля. Все едно е дали ще умра утре, или ще доживея до сто години. Всичко е в ръцете на Бога.

Раби Соломон отбелязал, че думите му са много мъдри, и двамата се разговорили по въпроса за небесните повели и тогава за първи път Баудолино чул Фридрих да говори за тези неща.

Докато двамата беседвали, Баудолино забелязал с крайчеца на окото си, че Зосим се бил вмъкнал през малка врата в едно съседно помещение и че Ардзроуни, разтревожен, веднага го последвал. Като заподозрял, че Зосим знае някакъв проход, през който да избяга, той тръгнал подир двамата и се озовал в малка стая, в която имало само един скрин със седем позлатени глави отгоре му. Всички те представяли едно и също брадато лице, като всяка била закрепена върху отделна подставка. Явно били направени, за да съдържат реликви, защото се виждало, че лицето на всяка можело да се отваря като капак на кутия, закрепен към задната част на главата с печат от тъмен восък.

— Какво търсиш? — обърнал се Ардзроуни към Зосим, без да забележи присъствието на Баудолино.

Зосим отговорил:

— Чух, че си произвеждал реликви и че затова ти служели тези странни уреди за позлатяване на метали. Това са глави на Кръстителя, нали? Виждал съм ги и на други места и сега със сигурност зная произхода им.

Баудолино се покашлял възпитано. Ардзроуни рязко се обърнал и в уплаха вдигнал ръце пред устата си и завъртял очи.

— Моля ти се, Баудолино, не казвай на императора, че ще заповяда да ме обесят! — прошепнал той. — Така е, това са реликвеници с истинската глава на Йоан Кръстител. Всяка съдържа човешки череп, подложен на специално опушване, за да се смали и да добие старинен вид. Аз живея на тази земя без никакви природни богатства, без ниви и без добитък, и средствата ми са ограничени. Произвеждам реликви, наистина, и те се търсят много както в Азия, така и в Европа. Достатъчно е да пласирам две от тези глави далече една от друга, например едната в Антиохия, а другата — в Италия, и никой няма да се досети, че са две.

Усмихвал се с мазно смирение, сякаш искал разбиране за един съвсем лек грях.

— Никога не съм се съмнявал, че си добродетелен човек, Ардзроуни — засмял се Баудолино. — Задръж си главите, но да излизаме бързо, че иначе ще събудим подозрение у другите, и най-вече у императора.

Излезли тъкмо когато Фридрих привършвал своята размяна на религиозни разсъждения със Соломон. Императорът запитал какви други чудеса можел да им покаже домакинът и Ардзроуни, нетърпелив да ги отдалечи от тази зала, ги повел по коридора. Стигнали до затворена двукрила врата, до която имало един жертвеник, подобен на тези, които езичниците използвали за своите приношения и от които Баудолино бил виждал много отломки в Константинопол. Върху него били струпани съчки и клонки. Ардзроуни ги полял с някаква гъста тъмна течност и с една от факлите, които осветявали коридора, ги запалил. От жертвеника лумнал огън и след няколко минути се дочуло някакво подземно бълбукане, някакво скърцане, докато Ардзроуни, вдигнал ръце към тавана, произнасял заклинания на непознат варварски език, като обаче от време на време хвърлял по някой поглед към гостите си, сякаш да им даде да разберат, че изобразява жрец или магьосник. Накрая, за удивление на всички, двете крила на вратата се отворили, без някой да ги бил докоснал.