Баудолино

— Говори се, че в църквата „Света Мария Влахернска“ се пазела Сидонията, тоест свещеният Покров, на която личи отпечатъкът на цялото Христово тяло. За нея казват, че била видяна от Амалрик, царя на Йерусалим, когато посетил Мануил Комнин. Други пък ми казаха, че бил поверена на храма на Светата Дева в Буколеон. Но никой не я е видял и ако е била там, е изчезнала кой знае кога.

— Не разбирам накъде биеш — казал Баудолино. — Някой притежавал Мандилиона, дотук — добре. И щял да го замени срещу Сидонията. Но ти не притежаваш Сидонията, а за нас ще е трудно да изрисуваме образа на Божия син. Тогава?

— Аз Сидонията не я притежавам, но тя е у теб.

— У мен?

— Спомняш ли си когато те попитах какво има в онзи калъф, който привържениците на дякона ти връчиха преди да избягаме от Пндапетцим? Ти ми каза, че в него бил образът на оня нещастник, отпечатан след смъртта върху савана му. Покажи ми го!

— Ти си луд! Това е свещен дар. Дяконът ми го повери, за да го предам на отец Йоан.

— Баудолино, вече си на шестдесет и повече, още ли вярваш в отец Йоан? Убедихме се, че не съществува. Покажи ми го този твой дар!

Баудолино извадил неохотно от торбата си калъфа, измъкнал от него голямо парче навит плат и като го развил, направил знак на другите да издърпат встрани масите и столовете, защото било нужно по-голямо пространство, за да се простре изцяло.

Това бил истински чаршаф, върху който била отпечатана двойна човешка фигура, сякаш тялото, увито в него, било оставило на два пъти своя отпечатък — откъм гърдите и откъм гърба. Много добре личали лицето, косите, падащи върху раменете, мустаците, брадата, склопените очи. В мига на милосърдната смърт нещастният дякон бил оставил върху плата изображение на едно спокойно лице и на едно могъщо тяло, върху което едва-едва можели да се различат неясните следи от раните, подутините и язвите, причинени от проказата, която го била разяла.

Баудолино, развълнуван, разбрал, че върху ленения плат покойникът бил добил отново стигматите на своето страдащо величие. После тихо казал:

— Не можем да продадем образа на един прокажен, при това несторианец, като образ на Божия син.

— Първо, атинският владетел няма да знае за номера, а на него трябва да го пробутаме, не на теб. Второ, не го продаваме, а заменяме, и значи нямаме нищо общо с греха на Симон Магьосника. Отивам при сириеца.

— Сириецът ще те попита защо правиш замяната, щом Сидонията е несравнимо по-ценна от Мандилиона — казал Баудолино.

— Пък аз ще му обясня, че тя много по-мъчно ще се изнесе скрито от Константинопол. Че е много скъпа и само един цар може да я купи, а за Лика можем да намерим по-дребни купувачи, които обаче плащат на ръка. Че ако предложим Сидонията на християнски княз, той ще ни вземе за крадци и ще нареди да ни обесят, докато Ликът от Едеса би могъл да бъде някой друг — от Камулия, Мемфис или Анаблатха. Сириецът ще разбере доводите ми, защото сме от една и съща раса.

— Ще разбере — съгласил се Баудолино. — И на мен ми е безразлично дали атинският владетел ще си отнесе вкъщи един образ, който не е на Христос. Но ти знаеш, че този лик е за мен далеч по-скъп от Христовия, знаеш какво ми напомня той и не можеш да търгуваш с нещо така ценно.

— Баудолино — казал Поета, — не знаем какво ще заварим на север, като се върнем по нашите места. С Лика от Едеса ще привлечем един архиепископ и щастието ни е в кърпа вързано. И освен това, ако не бе изнесъл този саван от Пндапетцим, сега хуните щяха да си бършат задника с него. Този човек ти беше скъп, ти ми разказваше историята му, когато бродехме из пустините или бяхме пленници, и оплакваше безсмислената му и незнайна за другите смърт. Е, добре, последният му образ ще бъде почитан и оплакван наравно с образа на Христа. Каква по-възвишена гробница би могъл да желаеш за обичния си покойник? Ние не унижаваме неговото тяло, по-скоро го… Как би казал, Бороне?

— Възвеличаваме.

— Точно така.

— Дали защото при страшния упадък на нравите тогава бях изгубил чувството за това кое е право и кое — грешно; дали защото бях уморен, но се съгласих. Поета тръгна да заменя Сидонията, нашата, по-точно моята, или най-точно на дякона, с Мандилиона.

Баудолино се разсмя, но Никита не разбираше защо.