Баудолино

— Мислех, че това вече не се практикува, и не бях чувал нищо за Катабатското гробище, знак, че този град пази от нас още много тайни. Но съм слушал, че някои монаси в миналото, за да помогнат на природата, оставяли труповете на събратята си да киснат осем месеца във влагата на туфа, после ги измъквали, измивали ги с оцет, излагали ги на открито за няколко дни, обличали ги отново и пак ги поставяли в нишите им, за да може балсамиращият въздух на това място да ги обрече някак на изсушеното им безсмъртие.

Като напредвали край шпалира на покойните монаси, всички в тържествените си одежди, сякаш още готови да отслужат литургия и да целуват със сивкавите си устни блестящите икони, съзирали тук лица, изпънати в аскетични усмивки; там други, на които милостта на надживелите ги била залепила бради и мустаци, така че да изглеждат внушителни като приживе, и затворила клепачите им, за да приличат на спещи; по-нататък трети, които били оголени до костта на черепа, но още носели по скулите си кори от втвърдена кожа. Някои с вековете се били изкривили и напомняли уродливи природни чудеса, зародиши, излезли насила от майчиния корем, нечовешки същества, върху чиито сгърчени тела неестествено стояли везани епитрахили с избледнели шарки и стихари, които на пръв поглед изглеждали бродирани, а всъщност били разядени от годините и от червеите. На други пък дрехите се били свлекли, разнищени от времето, и под дрипите прозирали мършавите им телца и ребрата им, покрити от тънка кожица, изпъната като на барабан.

— Ако от милосърдие е била създадена тази благочестива картина — говореше Баудолино на Никита, — живите са били твърде немилосърдни, като са превърнали спомена за тези покойници в непрекъсната и неминуема заплаха, с нищо не допринасяща за примиряването на живите с мисълта за смъртта. Как можеш да се молиш за душата на някой, който те гледа от тези стени и ти казва: „Аз съм тук и няма да се мръдна оттук“, как можеш да се надяваш на възкресението на плътта и на преображението на земните ни тела в деня на Страшния съд, ако тези тела са още тук, от ден на ден все по-разядени? За съжаление, виждал съм доста трупове в живота си, но поне можех да се надявам, че след като се превърнат в пръст, един ден ще изскочат красиви и румени като рози. Ако там, горе, казвах си, след свършека на свършеците ще се разхождат образи като тези, за предпочитане е Адът, който, колкото и да ни горят и бодат, поне ще прилича на това, дето си го имаме тук… Бойди, по-малко чувствителен от мен към въпросите на Страшния съд, се опитваше да повдигне дрехите на мъртъвците, за да види в какво състояние са срамните им части, но щом някои са ги изложили на показ, как да се сърдиш на други, че любопитстват да ги видят?

Преди да свърши мрежата на коридорите, двамата стигнали една кръгла зала, чийто купол имал в средата си отвор, откриващ следобедното небе. Безспорно кладенецът на равнището на пода служел за проветряване на залата. Угасили факлите. Телата на мъртвите монаси, вече огрени не от пламъка им, а от сивата светлина, която се разливала над нишите, изглеждали още по-страшни. Сякаш при дневната светлина щели да възкръснат. Бойди се прекръстил.

Накрая коридорът, по който вървели, завършвал в разширението за разходки зад колоните, обкръжаващи криптата, в която за пръв път били видели Зосим. Приближили се на пръсти, защото вече виждали някакви светлини. Също като през онази далечна нощ криптата била осветена от два горящи триножника. Липсвал само кръглият купел, използван от Зосим за неговите магии. Пред иконостаса Борон и Киот вече чакали изнервени. Баудолино казал на Бойди да се появи между двете колони отстрани на иконостаса, сякаш е дошъл по пътя на двамата, докато той самият щял да остане скрит.

Бойди изпълнил нареждането му и другите двама го приели без изненада.

— Значи Поета е обяснил и на теб как да дойдеш тук? — запитал Борон. — Навярно не е казал на Баудолино, иначе не би била нужна тази предпазливост. Ти досещаш ли се защо ни е свикал?

— Спомена нещо за Зосим, за Градала, отправи ми странни заплахи — отвърнал Бойди.

— И на нас — казали Киот и Борон.

В този момент чули глас откъм иконостаса, който сякаш идел от устата на Пантократора. Баудолино забелязал, че очите на Христос били като два черни бадема, знак, че зад иконата някой наблюдавал какво става в криптата. Макар и променен, гласът му бил познат. Бил гласът на Поета.

— Добре дошли — произнесъл той. — Вие не ме виждате, но аз ви виждам. Държа лък и бих могъл да ви пронижа, преди да побегнете.

— Но защо, Поете, какво сме ти направили? — запитал уплашен Борон.

— Какво сте сторили знаете по-добре от мен. Но да пристъпим към главното. Влез, нещастнико.

Дочуло се глухо стенание и иззад иконостаса се появила, люшкайки се, човешка фигура.

Макар че отдавна не го били виждали, макар че едва се влачел, скован и изгърбен, макар че косите и брадата му били вече побелели, те разпознали Зосим.