Баудолино

— Да, това е Зосим — казал гласът на Поета. — Срещнах го случайно вчера да проси на една уличка. Сляп е и осакатен, но е той. Зосиме, разкажи на нашите приятели какво ти се е случило, след като избяга от замъка на Ардзроуни.

С плачлив глас Зосим започнал разказа си. Бил откраднал главата, в която бил скрил Градала, и избягал, но понеже не притежавал и дори никога не бил виждал картата на Козма, не знаел накъде да върви. Блуждал, докато мулето му не издъхнало, мъкнал се из най-негостоприемните земи на света със зеници, изгорени от слънцето, които бъркали Изтока със Запада и Севера с Юга. Най-сетне попаднал в някакъв град, населен от християни, които му помогнали. Казал им, че е последният от Влъхвите, защото другите били предали Богу дух и били погребани в една църква в далечния Запад. Казал с тържествен глас, че в реликвеницата си носел светия Градал, който трябвало да връчи на отец Йоан. Местните хора били чували за Градала и отеца, коленичили пред него и го въвели с тържествено шествие в своя храм, в който той бил поканен да седне на епископския престол и всеки ден да изрича пророчества, да дава съвети, да яде и пие колкото желае, обкръжен от почитта на всички.

Накратко, като последен от светите царе и пазител на свещения Градал, Зосим се превърнал в най-висока духовна власт за общността. Всяка сутрин отслужвал месата и във върховния момент, освен виното и хляба, показвал и мощехранителницата си и вярващите, коленичили пред него, твърдели, че вдъхват небесните й ухания.

Те му водели дори развалените жени, за да ги върне в правия път. Той им казвал, че Божията милост е безкрайна, и ги свиквал в църквата, когато се стъмвало, за да прекара с тях, казвал, в непрестанна молитва цялата нощ. Разпространил се слухът, че бил превърнал всички тези клетници в добродетелни Магдалини, които се били посветили на неговата служба. През деня му приготвяли най-вкусни ястия, поднасяли му най-изтънчени вина, пръскали го с благовонни масла; а нощем бдели заедно с него пред олтара така усърдно, казвал Зосим, че на следната утрин той се появявал с очи, белязани от това разкаяние. Най-сетне бил намерил своя рай и решил, че никога няма да напусне това благословено място.

Зосим въздъхнал дълбоко, след това прокарал ръка пред очите си, сякаш в своя мрак още виждал някаква мъчителна сцена.

— Приятели мои — продължил, — при всяка мисъл, която ви се яви, винаги питайте: „Ти от нашите ли си, или идваш от врага?“ Аз бях забравил това свято правило и обещах на целия град, че за светия Великден ще отворя реликвеницата и ще покажа най-сетне свещения Градал. На Разпети петък, докато бях сам, я отворих и намерих вътре един от онези отвратителни черепи, изработени от Ардзроуни. Кълна се, че бях скрил Градала в първата реликвеница отляво и взех точно нея, преди да избягам. Но някой, без съмнение един от вас, бе променил реда на главите и в тази, която бях взел, Градала го нямаше. Който кове желязото, трябва да знае какво иска да направи от него — коса, меч или брадва. Аз реших да запазя мълчание. Отец Агатон живял три години с камъче в устата, докато не се научил да практикува мълчанието. И така аз съобщих на всички, че ми се е явил ангел небесен, който ми е казал, че в града има още много грешници и затова никой не е достоен да види тази свята вещ. Прекарах вечерта на Светата събота, както приляга на един честен монах, в самобичуване, но изглежда, съм прекалил, защото на сутринта се чувствах тъй обезсилен, сякаш, да ми прости Господ тази мисъл, бях прекарал нощта в пиянство и блудство. Извърших службата, олюлявайки се, и в най-тържествения момент, в който трябваше да покажа реликвеницата на вярващите, се спънах в най-горното стъпало на олтара и се стоварих надолу. Реликвеницата ми се изплъзна от ръката, разтвори се при удара о пода и всички видяха, че не съдържа никакъв Градал, а само един изсушен череп. Няма нищо по-несправедливо, скъпи приятели, от наказанието на праведния, който е съгрешил, защото на най-големия грешник е простен последният грях, но на праведния дори и първият не е. Вярващите решиха, че съм ги измамил, аз, който допреди три дни, Господ ми е свидетел, бях действал напълно честно. Нахвърлиха се върху мен, разкъсаха дрехите ми, биха ме с тояги така, че осакатиха завинаги краката, ръцете, гърба ми, и после ме завлякоха пред техния съд, където бе решено да ми избодат очите. Прогониха ме извън портите на града като краставо куче. Не можете да си представите колко страдах. Скитах се като просяк, сляп и сакат, и така, сакат и сляп, след дълги години скиталчество бях приет в един керван на сарацински търговци, които пътуваха към Константинопол. Единствената милост получих от неверници, дано Господ ги възнагради, като не ги осъди, както заслужават. Прибрах се преди няколко години тук, в родния си град, където живях от просия, и за щастие една добра душа един ден ме хвана за ръка и ме доведе при развалините на този манастир, където, пипнешком, разпознавам местата и вече мога да прекарвам нощите, без да страдам от студ, жега или дъжд.