Баудолино

— Вие всички сте невинни агънца, нали? Невинни агънца, които цели петнайсет години сте живели със съмнението, че сте убили Фридрих. Това не важи ли и за теб, Бороне?… Но да видим сега нашия Бойди. Ти остана единственият, у когото може да е Градалът. Онази вечер ти не излезе от стаята. На другата сутрин като всички нас откри Фридрих, паднал на пода. Не си го очаквал, но се възползва от случая. Отдавна си го замислял. От друга страна, ти беше единственият, който имаше причини да ненавижда Фридрих, защото той бе избил при стените на Александрия много твои другари. В Галиполи каза, че си купил онзи пръстен със съживяващото вещество. Но никой не бе те видял, когато си се пазарил с търговеца. Кой казва, че наистина е съдържал такъв лек? Отдавна си се бил подготвил с твоята отрова и си разбрал, че моментът е настъпил. Сметнал си, че може би Фридрих само е припаднал, и му изля отровата в устата, обявявайки, че искаш да го свестиш. Едва тогава, внимавайте добре, едва тогава Соломон установи, че той е мъртъв.

— Поете — изстена Бойди и падна на колене, — да знаеш само колко пъти през тези години съм се питал дали случайно този мой лек не е бил наистина отровен. Но сега, слава Богу, ти ми казваш, че Фридрих вече е бил умрял, убит от някой от тези двамата, или и от двамата.

— Няма значение — каза гласът на Поета, — важното е било намерението ти. Но за него ти ще отговаряш пред Бога. Аз искам само Градала. Отваряй!

С треперещи ръце Бойди се опита да отвори реликвеницата си, но на три пъти не успя да разчупи восъчния печат. Докато клечеше, Борон и Киот се бяха отстранили от него, сякаш той вече беше несъмнената жертва. При четвъртия опит кутията се отвори и всички видяха, че и този път вътре има череп.

— Проклятие! — изрева Поета и излезе иззад иконостаса.

— Беше самото олицетворение на яростта и умопомрачението, господин Никита, и аз вече не разпознавах в него някогашния си приятел. Но в този миг си спомних за деня, в който отидох да разгледам реликвениците, след като Ардзроуни ни беше предложил да ги вземем със себе си и след като Зосим, тайно от нас, вече е бил скрил Градала в една от тях. Вдигнах една от главите, доколкото си спомням, първата отляво, и я разгледах внимателно. След това я поставих обратно. Възстановявах си този момент с почти петнайсетгодишна давност и се виждах как поставям главата вдясно, на края на редицата от останалите шест. Когато Зосим е слязъл, за да избяга с Градала, спомняйки си, че го е сложил в първата глава отляво, е взел тази, която всъщност е била втората. Когато на тръгване си разпределяхме главите, аз взех последната. Явно е била тази на Зосим. Споменах ти, че без да казвам на никого, бях взел и главата на Абдул след неговата смърт. Когато след това извадих една от двете, за да я подаря на Праксей, без съмнение съм дал тази на Абдул — още тогава го разбрах, защото тя се отвори много лесно, тъй като печатът вече беше счупен от Ардзроуни. Така в продължение на почти петнайсет години съм носил със себе си Градала, без да го зная. Вече бях толкова сигурен в това, че не ми беше необходимо да отварям главата. Все пак го направих, стремейки се да не вдигам шум. Макар че там, зад колоната, беше тъмно, успях да видя, че Градалът е вътре, положен с вдлъбнатото напред и дъно, което изпъкваше отзад, закръглено като череп.

В този момент Поета дърпал тримата един след друг за дрехите, обсипвал ги с ругатни и им крещял да не се опитват да се подиграват с него, като че ли го бил обсебил някакъв демон. Баудолино оставил своята реликвеница зад колоната и излязъл от скривалището си.

— Градалът е у мен — казал.

Поета застинал от изненада. Почервенял като варен рак и изсъскал:

— Ти си ни лъгал през цялото време. А аз те смятах за най-чистия от нас!

— Не съм ви лъгал. До тази вечер и аз не знаех. Ти си объркал реда на главите.

Поета протегнал ръце към приятеля си и креснал с пяна на уста:

— Дай ми го!

— Защо на теб? — възразил Баудолино.

— Това е краят на нашето пътешествие — повторил Поета. — Беше неуспешно пътешествие и това е единствената ми възможност. Дай ми го, или ще те убия!

Баудолино отстъпил крачка назад, поставил ръце върху дръжките на своите арабски ками.

— Не се съмнявам, че си способен, след като заради тази чаша си убил Фридрих.

— Глупости — отвърнал Поета. — Нали чу, че тия тримата вече си признаха.