Баудолино

— Баудолино — обадил се Борон, като все още не успявал да овладее треперенето на ръцете си, — тази вечер преживях повече, отколкото през всички години, преживени с теб. Безспорно не е твоя вината, но нещо се счупи между нас, между мен и теб, между мен и Киот, между мен и Бойди. Преди малко, макар само за няколко мига, всеки от нас горещо пожела да е виновен другият, за да свърши кошмарът. Това не е вече приятелство. След падането на Пндапетцим останахме заедно само случайно. Това, което ни свързваше, беше търсенето на предмета, който държиш в ръце. Казвам търсенето, а не самият предмет. Сега зная, че той е бил през цялото време с нас, и въпреки това ние много пъти сме били на косъм от смъртта. Тази вечер разбрах, че не трябва да притежавам Градала, нито да го дам на някого, а само да поддържам жив пламъка на неговото търсене. Така че задръж тази паница, която има силата да увлича хората само когато те не я намират. Аз ви напускам. Ако има начин да се измъкна от града, ще го направя колкото мога по-бързо и ще започна да пиша за Градала и моят разказ ще бъде единствената ми сила. Ще пиша за рицари, по-добри от нас, и който ме прочете, ще бленува за чистотата, а не за нашите низости. Сбогом на всички вас, останали мои приятели. Неведнъж ми е било хубаво да мечтая заедно с вас.

Казал тъй и изчезнал натам, откъдето бил дошъл.

— Баудолино — обадил се Киот, — мисля, че Борон направи най-добрия избор. Аз не съм учен като него и не зная дали бих могъл да напиша историята на Градала, но зная, че ще намеря на кого да я разкажа, за да я напише той. Борон е прав, ще остана верен на своето многогодишно търсене на Градала, ако съумея да накарам други да го пожелаят. Дори няма да говоря за тази чаша, която държиш в ръцете си. Може би ще кажа само, както казах някога, че е камък, паднал от небето. Дали ще е камък, чаша, копие, няма значение. Важното е никой да не го намери, инак другите ще престанат да го търсят. Ако искаш моя съвет, скрий го: нека никой не го открие, за да не убие мечтата си. Освен това и аз бих се чувствал неловко сред вас, бихте ме връщали към твърде много мъчителни спомени. Ти, Баудолино, се превърна в ангел мъстител. Може би е трябвало да направиш това, което си направил, но аз не искам да те виждам повече. Сбогом.

И също напуснал криптата.

Тогава заговорил Бойди, и то, след толкова години, отново на говора на Фраскета: