Баудолино

— Баудолино, аз не хвърча в облаците като онези двамата и не мога да разказвам истории. Смешни ми са тези, които тръгват да търсят по света нещо, дето го няма. Важни са нещата, дето ги има, само че не трябва да се показват на всички, защото завистта е ужасен звяр. Този Градал е свят, повярвай ми, защото е прост като всички свети неща. Не зная къде ще го поставиш, но всяко място освен това, за което ще ти кажа след малко, ще бъде грешка. Чуй какво ми дойде наум. Помниш, че след като умря бедният ти баща Галяудо, Бог да го прости, всички в Александрия започнаха да говорят, че е редно на спасителя на един град да се издигне паметник. После знаеш как става: говори се, говори се, и нищо не се прави. Аз обаче, като обикалях селата да продавам жито, бях открил в една порутена църквица близо до Вила дел Форо една чудесна статуя, докарана отнякъде. Представлява едно прегърбено старче, което крепи на главата си нещо като воденичен камък, може би камък за основа на постройка, или голяма пита сирене, върви го разбери какво точно, и сякаш се е превило на две, защото тежестта не му е по силите. Помислих си, че такъв образ иска да каже нещо, макар и да не разбирах какво, но нали знаеш как стават тези работи, ти правиш една фигура, после други измислят какво тя означава, нали може да се изтълкува и така, и така. Гледай какво съвпадение, си казах тогава, това би могло да бъде статуята на Галяудо, ще я вградим над вратата или в страничната стена на катедралата като малка колона, на която питата ще служи за капител, и ето ти точно смисъла, че той сам издържа тежестта на цялата обсада. Отнесох я вкъщи и я скрих в плевнята. Щом заговорех с другите за нея, всички одобряваха идеята. Но след това стана тъй, че като сме добри християни, трябва да тръгнем за Йерусалим, и тръгнах с другите и аз, тогава ми се виждаше свята работа. И нямаше връщане. Сега се прибирам у дома и само гледай след толкова години как ще ме посрещнат тези от нашите, които още не са се тътнали, а пък за младите ще съм този, който е тръгнал с императора за Йерусалим и който има повече от магьосника Вергилий неща за разказване вечер край огнището. Пък може преди да умра и да ме направят консул. Връщам се вкъщи и без да казвам нищо никому, отивам в плевнята, измъквам статуята, издълбавам някак си една дупка в това, което е на главата й, и мушвам там Градала. После го покривам с хоросан, посипвам го с чакъл, тъй че нищо да не се вижда, и отнасям статуята в катедралата. Зазиждаме я здраво нейде нависоко и тя остава там per omnia saecula saeculorum40, тъй че никой да не може нито да я смъкне, нито да види какво носи на тиквата си баща ти. Ние сме млад град и без много бръмбари в главата, но Божията благословия не вреди никога. Ще умра аз, ще умрат синовете ми, а Градалът ще си стои все там и ще пази града ни, без никой да знае, нали Господ Бог ще знае и това ще е достатъчно. Какво ще кажеш?

— Този край — господин Никита — ми се видя най-добрия за паницата, още повече че, макар много години да се бях старал да го забравя, единствен знаех произхода й. След всичко, което малко преди това бях извършил, вече не знаех защо съм се родил на тоя свят, тъй като през целия си живот ни веднъж не бях сторил нещо свястно. С този Градал, ако го запазех, бих натворил само нови глупости. Прав беше добрият Бойди. Би ми било приятно да се върна с него, но какво щях да правя в Александрия, с всичките си спомени за Коландрина, и да сънувам всяка нощ Хипатия. Благодарих на Бойди за добрата идея, увих Градала в парцала, в който го бях носил през цялото време, но без реликвеницата му. „Ако трябва да пътуваш и те срещнат разбойници — казах му, — тази глава, която има вид на златна, веднага ще ти я грабнат, а на простата паница няма да й обърнат внимание. Взимай я, Бойди, и тръгвай, и нека Господ ти помогне в начинанието ти. Върви, искам да остана сам.“ Така си тръгна и той. Огледах се и си спомних за Зосим. Нямаше го. Не зная кога беше побягнал. Навярно бе чул някой да вика на друг, че ще го убие, а животът беше научил нашия приятел да избягва свадите. Познаваше наизуст тези места и бе се измъкнал пипнешком, докато ние бяхме заети с друго. Беше ни създавал доста неприятности, но бе наказан за тях. Пожелах му да продължава просешкия си занаят и Бог да му е на помощ. И така, господин Никита, аз прекрачих трупа на Поета, изминах обратно пътя по познатия ми проход на мъртъвците и излязох близо до Хиподрума, осветен от пожара. Ти знаеш какво ми се случи веднага след това, а малко по-късно срещнах теб.

39. Баудолино става стълпник

Никита мълчеше. Мълчеше и Баудолино, който седеше с разтворени в скута си длани, сякаш казваше: „Това е всичко“.