Баудолино

— Това е историята на Зосим — казал гласът на Поета. — Състоянието му свидетелства, че поне този път е искрен. Значи някой друг измежду нас, виждайки къде Зосим е скрил Градала, е разменил местата на главите, за да му позволи да поеме към злощастието си и да отклони всички подозрения от себе си. Но този някой, който е взел главата с Градала, е същият, който е убил Фридрих. И аз зная кой е той.

— Поете! — възкликнал Киот — Защо говориш така? Защо свика само нас тримата, а не и Баудолино? Защо не ни каза нищо долу, при генуезците?

— Извиках ви тук, защото не можех да повлека със себе си една човешка отрепка из този град, завладян от врага. Защото не исках да говоря пред генуезците и още по-малко пред Баудолино. Баудолино няма нищо общо с нашата история. Един от вас ще ми даде Градала и оттам нататък всичко ще е само моя грижа.

— Защо си сигурен, че Градалът не е у Баудолино?

— Баудолино не може да е убил Фридрих. Той го обичаше. Баудолино не е имал интерес да открадне Градала, той единствен сред нас искаше наистина да го отнесе на отеца от името на императора.

И накрая, опитайте се да си спомните какво се случи с шестте глави след бягството на Зосим. Всеки от нас взе по една, аз, Борон, Киот, Бойди, Абдул и Баудолино. Вчера, след като срещнах Зосим, отворих своята. В нея имаше опушен череп. Що се отнася до тази на Абдул, спомнете си, Ардзроуни я отвори, за да постави черепа в ръцете му като амулет или нещо подобно, когато умираше, и сега е с него в гроба му. Баудолино даде своята на Праксей, той я отвори пред очите ни и в нея имаше череп. Следователно остават три реликвеници и те са вашите. На вас тримата. Аз вече зная кой от вас притежава Градала и зная, че и той го знае. Зная също, че го притежава не случайно, а защото е скроил плана си още от момента, в който е убил Фридрих. Но искам да прояви смелост да си го признае, да признае пред нас, че ни е мамил дълги години. След като си признае, ще го убия. Затова, решавайте. Който трябва да говори, нека говори. Стигнали сме до края на нашето пътешествие.

— Тук, господин Никита, се случи нещо изключително. От своето скривалище аз се помъчих да вляза в положението на тримата си приятели. Да предположим, че един от тях, нека го наречем Его, е сигурен, че притежава Градала и че е виновен за нещо. Той би си казал, че щом се е стигнало дотук, му е изгодно да рискува докрай, да грабне меч или кинжал, да се втурне в посоката, от която е дошъл, и да бяга, докато не стигне водоема и не излезе на открито. Това, предполагах, очакваше Поета. Тъй като може би още не е бил сигурен кой от тримата притежава Градала, бягството на единия от тях би му го разкрило. Представих си обаче, че Его може до този момент да не е отворил своята реликвеница и да не знае дали притежава Градала, но все пак да има някакви угризения във връзка със смъртта на Фридрих. Тогава Его би трябвало да изчака да види дали някой от другите двама, който си знае, че притежава Градала, няма да побегне преди него. Той значи няма да се помръдне. Но ще види, че и другите двама не се помръдват. Значи — ще си помисли той, — никой от тях двамата не притежава Градала, а и е убеден, че сам не заслужава никакво подозрение. Следователно — ще заключи той — Поета подозира мен и трябва да бягам. Изплашен, ще посегне към дръжката на меча или кинжала и ще направи първата крачка. Но като види, че и другите двама правят същото, ще се спре, заподозрял, че те са по-гузни от него. Тъкмо това се случи в криптата. Всеки от тримата, мислейки като този, когото нарекох Его, първо остана на мястото си за миг, после направи една крачка и след това отново се спря. И това беше очевиден знак, че нито един от тях не е сигурен дали притежава Градала, но че и тримата крият нещо, за което биха могли да бъдат обвинени. Поета го разбра много добре и го обясни на тях така, както аз го бях разбрал и го обясних сега на теб.

Тогава гласът на Поета прокънтя: