Читаем Баудолино полностью

— Когато разбереш какво представлява, ще си доволен, че си отишъл. Разбираш ли, момчето ми, всички казват, че човешкото общество се основава на три сили — военните, монасите и селяните, и това може би е било вярно до вчера. Но живеем в нови времена, в които ученият, и без да е монах, добива също толкова голямо значение, той може да изучава правото, философията, движенията на звездите и много други неща, и не винаги се отчита за това, което прави, пред своя епископ или своя крал. И тези студиуми, които напоследък никнат в Болоня или в Париж, са местата, където се отглежда и предава знанието, което е един вид власт. Аз бях ученик на великия Абелар, Бог да прости този човек, който извърши много грехове, но и с много страдания ги изкупи. След нещастието, когато злобната мъст го лиши от мъжественост, той стана монах и после абат, и живя дълго на този свят. Но на върха на славата си той беше учител в Париж, обожаван от студентите и почитан от властниците именно заради своите знания.

Баудолино си казвал, че никога не би изоставил Отон, от когото продължавал да научава толкова неща. Но още преди дърветата да цъфнат за четвърти път, откак го бил срещнал, животът на Отон вече едва мъждукал заради пристъпите на маларична треска, болките във всички стави, водата в гръдния кош и, разбира се, каменната болест. Много лечители, между които някои араби и евреи, и значи най-доброто, което един християнски император можел да предложи на един епископ, били терзали вече изнемощялото му тяло с неизброимо количество пиявици, но по причини, които тези върхове на науката не можели да си обяснят, състоянието на болния, след като му източили почти цялата кръв, станало по-лошо, отколкото ако му я били оставили.

На смъртното си ложе Отон извикал първо Рахевин, за да му повери продължението на своята история за подвизите на Фридрих, като му казал, че било лесно: трябвало да разкаже фактите и да вложи в устата на императора слова, взети от античните текстове. После извикал Баудолино.

— Puer dilectectissimus12 — казал му, — аз си отивам. Би могло да се каже, че се връщам, и не съм сигурен кой от двата израза е поточен, както не съм сигурен кое е по-вярно от двете ми съчинения, дали историята на двата града, или историята за подвизите на Фридрих… (Разбираш ли, господин Никита — вметна Баудолино, — животът на едно момче може да бъде белязан от последните думи на един умирающ учител, който не може да различи кое от две неща е истинното.) Не че съм доволен, че си отивам, или че се връщам, но така е пожелал Господ и река ли да обсъждам Неговата воля, рискувам да ме порази още сега, докато го правя, затова е по-добре да се възползвам от малкото време, което ми е оставил. Слушай. Знаеш, че се опитах да обясня на императора мотивите на градовете отвъд Пиренейските Алпи. Императорът няма друга възможност освен да ги подчини на своята власт, но признанието на нечие господство може да бъде постигнато по различни начини и може би трябва да се намери такъв начин, който да не е свързан с обсада и кръвнина. Затова на теб, когото императорът слуша и който си дете на онези земи, се пада да се опиташ да примириш изискванията на нашия господар с тези на твоите градове така, че да загинат възможно най-малко хора и всички накрая да са доволни. За да го направиш, трябва да се научиш да разсъждаваш съгласно волята Божия и затова помолих императора да те прати да учиш в Париж. Не в Болоня, където преподават само право, а един мошеник като теб не бива да си вре носа в пандектите, защото пред Закона не може да се лъже. В Париж ще учиш реторика и ще четеш поетите: реториката е изкуството да казваш красиво неща, за които не е сигурно, че са верни, а поетите имат задачата да измислят красиви лъжи. Добре ще бъде да научиш и малко теология, но без да се стремиш да станеш теолог, защото с нещата на Всемогъщия човек не бива да се шегува. Учи толкова, колкото после да направиш добро впечатление в двора, където сигурно ще станеш министър, върха, на който може да се надява едно селско чедо, ще бъдеш почти рицар, равен на много благородници, и ще можеш да служиш вярно на своя баща-осиновител. Направи това в моя памет и да ми прости Иисус, ако неволно съм използвал Неговите слова.

След тия думи изхъркал и се изпънал неподвижен. Баудолино понечил да склопи очите му, мислейки, че е издъхнал, но изведнъж Отон отворил уста и промълвил:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза