Баудолино

— Баудолино, помни царството на презвитер Йоан. Само като го търсиш, огнените знамена на християнството могат да се развеят отвъд Византия и Йерусалим. Чувал съм те да измисляш множество истории, на които императорът даде вяра. Затова, ако нямаш други сведения за това царство, измисли си ги. Внимавай, не искам от теб да твърдиш това, което смяташ за невярно, което ще е грях, но да твърдиш това, което смяташ, че е истина — което ще е благородна постъпка, защото ще замести липсата на доказателства за нещо, което със сигурност съществува или се е случило. Умолявам те да го сториш: наистина съществува един Йоан, потомък на влъхвите, отвъд земите на персите и на арменците, отвъд Бакта, Екбатана, Персеполис, Суза и Арбела… Насочи Фридрих към Изтока, защото оттам идват лъчите, които ще го осветят като най-великия от всички крале… Отклони императора от тресавището, което се шири между Милано и Рим… Може да затъне в него до самата си смърт. Да стои далеч от това кралство, където властва и един папа. Ще си остане винаги император наполовина. Помни, Баудолино… Презвитер Йоан… Пътят към Изтока…

— Но защо го казваш на мен, учителю, а не на Рахевин?

— Защото Рахевин няма въображение, той умее да разказва само това, което е видял, а понякога не може и това, защото не е разбрал какво е видял. Докато ти можеш да си представяш неща, които не си виждал. О, защо стана толкова тъмно?

Баудолино, лъжец по природа, му казал да не се тревожи, защото вече се свечерявало. Точно в дванайсет на обяд от прегракналото гърло на Отон излязъл слаб вик и очите му застинали широко разтворени, неподвижни, сякаш вгледани в неговия свети Йоан на трона. Баудолино ги склопил и искрено заплакал.

Натъжен от смъртта на Отон, Баудолино се върнал за няколко месеца при Фридрих. Отначало се утешавал с мисълта, че като види отново императора, ще види и императрицата. Видял я и се натъжил още повече. Да не забравяме, че Баудолино бил почти навършил седемнайсет години и ако отначало влюбването му можело да изглежда едно детско увлечение, което самият той не разбирал много добре, то вече се било превърнало в осъзнато желание и истинско мъчение.

За да не страда в двора, той придружавал Фридрих във всичките му кампании и станал свидетел на неща, които твърде малко му допаднали. Миланчани разрушили Лоди за втори път, или по-точно първо го плячкосали, като взели всичкия добитък, житото и покъщнината, след това изгонили извън стените всички жители, като им рекли, че ако не вървят по дявола, ще ги изколят всички, жени, деца и старци, дори и пеленачетата. Нещастните хора изоставили в града само кучетата и хукнали по полето под дъжда, даже и господарите, които били останали без коне, жените с малките на врата, някои падали по пътя или се свличали в трапищата. Приютили се някъде между Ада и Серио, където с труд намерили колиби, в които преспивали един върху друг.

Но и това не успокоило миланчани — те се върнали в Лоди, затворили малцината, които не били потеглили, изкоренили всички лози и посеви и после подпалили всички къщи, тъй че умъртвили и кучетата в града.

Това един император не можел да изтърпи, затуй и Фридрих се спуснал още веднъж към Италия с голяма армия от бургундци, лотарингци, бохемци, унгарци, свеви, франки и всякакви други, каквито човек можел да си представи. Като начало основал един нов Лоди в Монтеджецоне, после разположил стана си пред Милано, пламенно подпомогнат от павезци, тревизанци, падуанци, луканци, равенци, флорентинци и така нататък, всички съюзили се с империята, за да унизят Милано.

И успели. В края на лятото градът се предал и за да го спасят, миланчани се подложили на една церемония, която унизила дори Баудолино, който при това нямал нищо общо с миланчаните. Победените преминали в скръбно шествие пред своя господар, като хора, които молят за прошка, всички боси и облечени в зебло, начело с епископа и военните, които носели мечовете си, окачени на вратовете. При тази гледка Фридрих се изпълнил отново с великодушие и дал с целувката на мира знак на унизените, че ги помилва.

„Струваше ли си — помислил си Баудолино — да безчинстваме така в Лоди и после да си смъкнем гащите? Струва ли си да се живее по тези земи, където всички сякаш са дали обет да се самоубият и едните помагат на другите в самоизтребването? Искам да се махна оттук.“ В действителност искал и да се отдалечи от Беатрикс, защото бил прочел някъде, че разстоянията могат да излекуват любовната болест (а не бил чел още други книги, където обратно, се казва, че именно разстоянието раздухва още повече пламъка на страстта). Затова отишъл при Фридрих и му припомнил съвета на Отон да го изпрати в Париж.

Заварил императора да крачи напред-назад тъжен и гневен в стаята си. В един ъгъл Райналд от Дасел го чакал да се успокои. Фридрих се спрял, погледнал в очите Баудолино и му казал:

— Ти си ми свидетел, момче, че непрекъснато се мъча да подчиня на един закон градовете на Италия, но всеки път трябва да започвам отначало. А може би съм сгрешил закона? Кой е казал, че този мой закон е най-правилният?