Баудолино

— Това е вино от Тасос В делвата се добавя една каша от жито, накиснато в мед. След това се смесват два вида вино: едно силно и ароматно с друго, по-леко. Сладни, нали? — запита Никита.

— Да, много е сладко — отвърна Баудолино, който сякаш мислеше за друго. После остави бокала на масата.

— Още същата вечер — заключи той — се отказах завинаги да съдя Фридрих, защото се чувствах по-виновен от него. Кое е по-лошо — да отрежеш носа на един враг или да целунеш в устата съпругата на своя благодетел?

На следния ден отишъл да поиска прошка от своя осиновител за острите думи, които му бил отправил, и се притеснил, като забелязал, че Фридрих изпитва угризения. Императорът го прегърнал, извинил се за своя гняв и му казал, че предпочитал пред стоте ласкатели, които го обкръжавали, един син като него, способен да му казва, когато греши.

— Дори моят изповедник няма смелост да ми го казва — заявил с усмивка. — Ти си единственият, на когото имам доверие.

Така Баудолино започвал да плаща за своето престъпление с изгарящ срам.

10. Баудолино намира влъхвите и канонизира Карл Велики

Баудолино пристигнал пред стените на Милано, когато миланчани вече не можели да издържат на обсадата, още повече че имали и вътрешни противоречия. Изпратили посланици да преговарят със същите условия, които били установени на събора в Ронкаля, тоест четири години по-късно, подир толкова жертви и толкова разрушения всичко си било както четири години по-рано. Или по-точно капитулацията била още по-позорна от предишната. Фридрих бил склонен отново да им даде прошката си, но Райналд раздухвал огъня безмилостно. Трябвало да им се даде такъв урок, че всички да го запомнят, и трябвало да се задоволят градовете, които били взели страната на императора не от любов към него, а от омраза към Милано.

— Баудолино — казал императорът, — този път не се заяждай с мен. Понякога и императорът трябва да прави това, което искат неговите съветници. — И добавил шепнешком: — Мен този Райналд ме плаши повече от миланчаните.

И заповядал Милано да бъде изличен от лицето на земята и изкарал извън града всички — мъже, жени и деца.

Крайградските поля вече гъмжали от миланчани: едни се щурали безцелно, други намерили подслон в съседни градове, трети останали пред стените с надеждата императорът да им прости и да им позволи да се приберат. Валяло, бежанците треперели от студ, децата се разболявали, жените плачели, мъжете, безоръжни, отчаяно размахвали юмруци към небето — било по-благоразумно да се ругае Всевишният, отколкото императорът, защото неговите хора обикаляли наоколо и разпитвали тези, които роптаели най-силно, защо се оплакват.

Отначало Фридрих се опитал да унищожи бунтовния град, като го опожари, после си помислил, че ще е по-добре да предостави нещата в ръцете на италианците, които повече от него ненавиждали Милано. Поверил на лодианците задачата да разрушат цялата източна врата, която наричали Порта Ренца, на кремонците — да разбият Порта Романа, на павезците — да направят така, че от Порта Тичинезе да не остане камък върху камък, на новарците — да изравнят със земята Порта Верчелина, на команците — да срутят до основи Порта Комачина и на серпианците и мартезанците — да направят от Порта Нуова пусто място. Задача, която много допаднала на жителите на тези градове, които дори били платили доста пари на императора, за да могат да се радват на привилегията да си разчистят собственоръчно сметките с разгромения Милано.

На следващия ден след началото на разрушаването Баудолино се разходил из града. На някои места не се виждало нищо освен огромен облак прах. Като навлязъл в облака, забелязал тук едни, които били овързали висока фасада с дебели въжета, и дърпали в такт, докато не се срутила, там други опитни зидари, които, покатерени върху една черква, удряли с кирки, докато тя не останала без покрив, и после почнали да рушат стените с големи чукове и да събарят колоните, като вбивали клинове в основите им.

Баудолино прекарал няколко дни в обикаляне по разораните улици и видял да рухва камбанарията на главната черква, която в цяла Италия нямала равна на себе си по красота и величественост. Най-усърдни от всички били лодианците, които копнеели за отмъщение: те първи разрушили своята част и после се притичали на помощ на кремонците при събарянето на Порта Романа. Тези от Павия обаче изглеждали по-умели — те овладявали гнева си и не блъскали безразборно, а надробявали хоросана там, където камъните били споени един с друг, или пък копаели в основата на стените, оставяйки ги да се сгромолясат сами.