Баудолино

С една дума, ако на слушателя не било ясно какво ставало, Милано приличал на весела работилница, в която всеки давал всичко от себе си, възхвалявайки Господа. Само дето времето сякаш било тръгнало назад: на пръв поглед като че ли от нищото израствал нов град, а всъщност един древен град се превръщал в прахоляк и изсъхнала земя. Съпроводен от тези мисли, Баудолино, навръх Великден, докато императорът бил наредил да се проведат големи празненства в Павия, се мъчел да открие прочутите mirabilia urbis Mediolani преди Милано да изчезне напълно. Случило му се да попадне на великолепна базилика, още незасегната, и да види недалеч от нея неколцина от Павия, които приключвали с разрушаването на един малък дворец, изключително усърдни, макар да било официален празник. От тях научил, че базиликата се наричала „Свети Евсторгий“ и че на следния ден щели да се занимаят и с нея.

— Прекалено хубава е, за да я оставим цяла, нали? — казал убедително един от рушителите.

Баудолино влязъл в базиликата, хладна, смълчана и безлюдна. Някой вече бил разрушил олтарите и страничните параклиси и няколко кучета, дошли кой знае откъде и намерили мястото за удобно, вече го били превърнали в свое жилище, опикавайки основите на колоните. До главния олтар се разхождала с опечален вид една крава. Хубаво добиче била и за Баудолино станала повод да размишлява върху омразата, която карала рушителите да изоставят дори съблазнителни плячки, само и само да разрушат по-бързо града.

В една от страничните ниши Баудолино забелязал стар свещеник, сгушен до каменен саркофаг и разтърсван от отчаяни ридания — по-скоро скимтял като ранено животно. Лицето му било по-бяло от бялото на очите, а крайно мършавото му тяло се тресяло при всеки стон. Баудолино се опитал да му се притече на помощ, като му подал манерката с вода, която носел със себе си.

— Благодаря ти, добри християнино — издумал старецът, — но вече ми остава само да чакам смъртта.

— Няма да те убият — отвърнал му Баудолино. — Обсадата е вдигната, мирът е подписан, онези отвън искат само да бутнат твоята черква, а не да вземат живота ти.

— И какъв ще бъде животът ми без моята черква? Но това е справедливото наказание на Небето, защото от големи амбиции преди много години поисках моята черква да бъде най-красивата и най-прочутата от всички и затова извърших грях.

Какъв ли грях би могъл да извърши нещастният старец? Баудолино му задал този въпрос.

— Преди години един пътешественик от Изтока ми предложи да купя от него най-прекрасните реликви на християнството, напълно запазените мощи на тримата влъхви.

— На влъхвите? На тримата? Напълно запазени?

— На влъхвите, на тримата, и напълно запазени. Знаех, че не може да е вярно, защото за влъхвите се говори само в едно от евангелията, в това на Матея, и то не много подробно. Не се казва колко са били, откъде са идвали и дали са били царе или мъдреци… Казва се само, че пристигнали в Йерусалим, следвайки една звезда. Никой християнин не знае откъде идели и къде са отишли след това. Кой можел да намери техните гробове? Ето затова така и не посмях да кажа на миланчани, че съхранявам такова съкровище. Боях се, че от алчност ще се възползват от случая да привлекат вярващите от цяла Италия и ще трупат пари от една фалшива реликва…

— Значи не си съгрешил.

— Съгреших, защото ги държах скрити в това осветено място. Все очаквах някакъв знак от Небето и все нямаше знак. Сега не искам да ги намерят тези вандали. Могат да си разделят мощите и да одарят с изключително достойнство някои от градовете, които сега ни разрушават. Моля те, направи така, че всяка следа от някогашната ми слабост да изчезне. Извикай някой да ти помогне и ела довечера да отнесеш тези недоказани реликви, нека изчезнат. С малко усилие ще си осигуриш отиването в Рая, което не ми се струва маловажно.

— Тогава, господин Никита, аз си спомних, че Отон ми беше говорил за влъхвите във връзка с царството на отец Йоан. Разбира се, ако този нещастен свещеник ги беше показал така, сякаш са се появили от нищото, никой нямаше да му повярва. Но дали една реликва, за да е истинска, трябваше наистина да произлиза от светеца или от събитието, с което го свързват?

— Не, разбира се. Много от реликвите, които се пазят тук, в Константинопол, са с твърде съмнителен произход, но вярващият, който ги целува, чувства, че излъчват свръхестествени благоухания. Вярата ги прави истински, не те правят вярата истинска.