Беззвездната корона

Все още усещаше камъка под ботушите си, но в същото време летеше към висините. Образите се припокриваха. Тя виждаше гората около себе си, но също така гледаше как ждрелото се разкрива под нея, докато се носеше високо горе. Дори мъглите не можеха да попречат на новото ѝ зрение. Усещанията ѝ се разпростряха из цялото ждрело, носени от острия писък, който открояваше всяка ниша, клонка, листо и процеп. Видя как скрийчовете се носят над реката. Ако се съсредоточеше, можеше да различи отделните същества в множеството.

Спомни си за един друг подобен момент по време на паническото си бягство от Бърд и тайфата му в Манастира. Сети се как екотът на училищните камбани бе разкрил пред нея ефир на карта на околността. Тя бе използвала това зрение, за да бяга по-уверено по разкрилото се пред нея ниво.

Сега започваше да подозира истината.

„Може би не са били камбаните.“

Дали Башалия вече е бил там? Дали именно той не е призовал по-големия прилеп, който беше убил Бърд?

Но сега нямаше време да мисли за това.

През истинските си очи долу видя как тъмните царици настъпват към нея и другите. Паника разтуптя сърцето ѝ, теглеше я от мъглите обратно към тялото ѝ. Но тя не успя да се върне. Нищенето във въздуха се усили, заличи гледката на стълбите, издърпа я обратно горе. Тя се съпротивляваше.

„Трябва да им помогна.“

Желанието ѝ обаче бе пренебрегнато. Вместо това погледът ѝ бе насочен към блатата. Никс усети енергия във въздуха, като преди гръмотевична буря. Тя се трупаше и събираше около огнената планина на Юмрука, хвърляйки сянка върху блатата наоколо. После се устреми нагоре по ждрелото и го изпълни, носеше се към нея все по-бързо и по-бързо.

През другите си очи видя как Фрел ги дърпа всичките надолу по стълбите. Чу го да казва нещо за пещера, място, където да се скрият от приближаващата орда.

Тя знаеше, че това няма да свърши работа.

От висините гледаше как черната вълна се носи с тътен към нея. От дълбините на този мрак две очи блестяха насреща ѝ. Тя се сви пред този поглед, доловила неговата необятност, непонятната му природа, извечната му древност.

Прииска ѝ се да побегне от него.

Ала нещо засвири и засвистя в ушите ѝ, една мъничка искрица от тази необятност, нещо материално и разбираемо. „Башалия.“ Усети отново вкуса на топло мляко, чувството за някой друг, който споделя нейната топлина. В това имаше нещо, което можеше да проумее, може би дори обич.

Никс се вкопчи в него, когато бурята я връхлетя. Заподмята я като клечка в потоп. Течението я завъртя и я изтръгна от небето, за да я върне в собственото ѝ тяло. Но дори и тогава енергията продължи да се влива в нея през Башалия горе във висините.

Тя ахна, когато тялото ѝ запламтя от тези енергии. Те изпълниха всяка нейна кост, всяка вена, всеки орган. Усещаше как онези древни очи я гледат някъде отдалеч, преценяват студено какво ще направи. А енергията продължаваше да се влива в нея, докато не можеше повече да бъде удържана.

Трябваше да я изпусне навън.

Застанала на стъпалата, Никс се хвана за главата с две ръце и закрещя, освобождавайки тази мощ. Тя изригна във всички посоки, лишавайки света от тайните му. Вече нищо не можеше да бъде скрито от погледа ѝ. За миг тя видя всяка жилка по листата, всяка гъгрица в дървесната кора, всяка гъбичка в почвата. Другите около нея се превърнаха в кости, в биещи сърца, в течаща кръв.

Но това, което изригна от нея, не бе само усилено зрение. Писъкът ѝ отекна с цялата сила на братята на Башалия, превърнат в нещо много по-голямо.

Тя си спомни кошмара си за планинския връх, когато същата тази сила бе трошила камък. Сега нямаше такъв контрол.

Когато бясната вълна излетя от нея, тя бе надигната на пръсти, може би дори отделена от камъка. Силата ѝ помете мъглата и запокити приближаващата се орда обратно надолу по ждрелото. Другарите ѝ се търколиха на различни страни, издухани към храстите и дърветата.

Най-близката царица се сгърчи на стълбите като паяк, изгорен с нажежен въглен. Другите тъмни фигури побягнаха, докато вихърът късаше листа и чупеше клони след тях. Новите ѝ очи виждаха как редиците от мънички сърчица на тварите се свиват ужасено, докато бягаха от стълбите, за да потърсят убежище в сенките и сред скалите.

А после всичко свърши.

Странната ѝ мощ се изчерпи и нозете ѝ стъпиха отново на камъка. Само че не ѝ бяха останали сили. Краката не я държаха. Изостреното ѝ зрение се разпадна на сенки, светли и тъмни петна, сякаш се бе върнала към замъглената си същност. Изнемощяла, тя залитна към твърдия камък, но нечии ръце я подхванаха.

— Държа те — обади се от сумрака Джейс.

После друга ръка я грабна и я вдигна по-високо.

— Не можем да чакаме — заяви Канти.

Фрел потвърди това.

— Цариците може да се върнат, след като първоначалната им уплаха отмине.

Никс усети, че я носят двама. Джейс от едната страна, Канти от другата. Тя не се съпротивляваше, нито пък се преструваше, че има някаква сила. Те я влачеха нагоре и пръстите на краката ѝ се удряха в стъпалата. Тя загуби съзнание за кратко, само за да се събуди отново, объркана и паникьосана.