Беззвездната корона

Райф бе дошъл тук, за да подпита заобиколно дали някой знае причината за внезапната нужда „Понито“ да кацне в Азантия. Но за няколкото крачки, които му бяха необходими, за да стигне до тезгяха на корабния бюфет, прецени настроението в стаята и разбра не само, че е безсмислено да разпитва, но и че е много вероятно да го изхвърлят от палубата за небесни салове на кърмата, ако привлече прекалено голямо внимание върху себе си.

Замисли се дали няма да е по-добре просто да слязат в Азантия. Може би групата му трябваше да поеме риска да се крие под носовете на онези, които ги търсят, вместо риска да измине останалата част от пътя до Аглероларпок.

— Какво да бъде? — попита прислужникът, когато Райф стигна до него на бюфета.

Райф остави кошницата върху тезгяха и му подаде картончето си.

— Само обичайната храна — каза завалено, за да изглежда, че халендийският не му е роден език. — Премного ви благодаря — добави с извънредна любезност.

Това само му спечели мръщенето на мъжа, който взе кошницата и се обърна към лавиците, за да събере храната им. Движеше се с мудност, която явно бе умишлена — като неизречена обида. Ръката му се плъзна от едно прясно отрязано парче кашкавал към друго, което вече бе хванало коричка и бе покрито с тъмнозелена плесен. Пусна старото парче в кошницата. Последвалият го самун хляб имаше черни петна от мухъл.

Райф се престори, че не забелязва. „Не му е сега времето да се оплаквам.“ Чу мърморене да се надига зад него от другите маси в близост до тезгяха. Няколко по-високи гласа преднамерено го дразнеха.

— … проклети клашианци…

— … трябва да ги изгорим всичките, викам аз…

— … да изхвърлим цялата им пасмина от кораба…

Старият писар зад тезгяха — чието лице бе постоянно сгърчено в израз на уморено отвращение — взе картончето на Райф и се зае да отбелязва продуктите. Ако се съдеше по изрязания отвор на ръкава му, беше аглероларпокец. Само че клеймото му беше пресечено с друг белег, който сочеше, че е бил прогонен от ранчото си. Небето вероятно бе единственото разрешено му убежище.

— Нещо друго? — попита мрачно мъжът, механичен въпрос, който сигурно бе задавал безброй пъти. — Може би да ви затопля кашкавала?

Райф поклати глава. Даже да имаше нужните пари, усещаше, че е по-добре да се маха оттук, без да чака този твърд като камък кашкавал да се разтопи.

Зад него се раздаде приглушен напевен глас:

— Да, моля. За мен ще е удоволствие да платя.

Той се обърна и видя жена, облечена в бродирана бьор-га, да стои зад рамото му. Тя пристъпи към него, малко прекалено близо, явно търсейки другар сред бурята зад тях.

Той трепна вътрешно.

— Б… бен миди — изломоти поздрав на клашиански, като се стараеше да наподоби колкото може по-точно мелодичния ѝ тон.

Искаше му се да откаже щедростта ѝ, но не говореше езика достатъчно добре. И определено не смееше да бъде разобличен тук. Можеше само да си представи реакцията на вече изнервената група в общата зала, ако се разкрие, че е дегизиран. Представи си дългото падане от кърмовата палуба до горите на Облачен предел долу. „Понито“ почти ги бе прекосило. Едно такова падане със сигурност би представлявало драматично завръщане в родната земя на майка му, неочаквано посещение, което той предпочиташе да не прави.

До него клашианката сложи на тезгяха един сребърен орел. Облечените ѝ в ръкавици пръсти плъзнаха монетата към писаря и отклониха с махване всякакъв опит да ѝ бъде върнато рестото от половин орел.

— За труда ви и за любезното обслужване — пропя тя.

Писарят грабна плячката си и я размаха към прислужника. Плесенясалият твърд кашкавал веднага бе сменен с по-хубаво парче и двамата мъже отидоха до желязната печка.

Окованата се приведе към Райф.

— След като трябва да чакаме кашкавала ти да се разтопи… — напевността в шепнещия ѝ глас изчезна и един остър връх го бодна отстрани, майсторски насочен към далака му, — навярно бихме могли да поговорим.

Той се обърна достатъчно, за да надникне през процепа в коприната, забулваща лицето ѝ. Очите с цвят на мед, които отвърнаха на погледа му обаче, бяха достатъчно познати.

Той притвори отчаяно собствените си очи от невъзможното положение, в което се бе озовал.

Беше Лира хи Марч.

Застанал до прозореца на каютата, Пратик за стотен път се чудеше какво прави тук. Беше се съгласил да придружи крадеца и неговото съкровище с надеждата да поднесе този ценен трофей на Имри-Ка и може би да спечели свободата си.

Опипа железния нашийник на врата си. Още помнеше и щастието, и ужаса, когато тази лента бе запоена около гърлото му. Още имаше белег от горещия метал, който бе изгорил нежната му плът въпреки керамичната изолация. Нашийникът бележеше високото му постижение, че бе спечелил ранга на великрист по алхимия, но също така го обвързваше навеки с господаря му, Релис им Малш. Той се опита да си представи какво би било да се освободи от тази тежест. Струваше му се, че ще се откъсне от земята и ще литне, ако някога тази котва бъде прерязана.

Но дори тази мечта бе съпътствана едновременно от надежда и ужас.

Свали ръка.