Беззвездната корона

Тази нова роля, освободен от каста и правила, едновременно го вълнуваше и плашеше. Винаги бе мечтал да е свободен, да се отърве от железния нашийник на врата си, но докъде щеше да го отведе този път? Опасността бе голяма, но той не се страхуваше от смъртта. Беше прекарал целия си живот с кама на гърлото и всяка погрешна стъпка можеше да го погуби. Не, това, което в действителност караше сърцето му да се свива, бе да си представи живот, в който той сам взима решения, в който е напълно свободен от голямата машина на Клаш — а накрая надеждата му да бъде погубена.

„Това би било по-лошо от всяка смърт.“

Взираше се през прозореца, докато ветрокорабът се снижаваше към доковете на Азантия, лавирайки срещу вятъра, който на тази малка височина винаги духаше от изток. През последните дни, докато „Понито“ пътуваше над морето от гулд’гулските територии, корабът се бе носил по два въздушни потока, течащи в противоположни направления над цялата Корона. Издигаше се, за да навлезе в топлите ветрове, духащи винаги на запад, и се носеше по това течение, докато не се нагорещи прекалено, а после се спускаше в по-студения поток, течащ в обратна посока, лавирайки срещу вятъра. Щом се охладеше, се издигаше пак. Отново и отново. Нагоре и надолу. Като морски кораб по вълните.

Сега обаче изглеждаше, че няма да се издигат повече.

„Понито“ изви към полята северно от Азантия, готвейки се да кацне.

Докато корабът се обръщаше, Шая правеше същото. Лицето на бронзовата жена се въртеше в обратната посока. Тя даже се премести на другия прозорец, принуждавайки Пратик да се дръпне от пътя ѝ. Опитваше се да продължи да се взира към скалите на Земелом.

„Какво прави тя?“

А после го осени. Най-после разбра какво го бе смущавало цяла сутрин. По време на пътуването тя рядко бе изричала някоя дума — само няколко кратки коментара, изразяващи главно бързане към някаква цел, известна само на нея. През последните два дни непрекъснато бе гледала на запад. Райф му бе споменал за тази особеност в поведението ѝ и за мнението си, че онова, което търси Шая, се намира там.

Само че в течение на днешната дълга сутрин Шая бе започнала да се извърта, като слънчевата сянка, движеща се по циферблата на годишния часовник в центъра на Кисалимри. Лицето ѝ лека-полека се бе измествало от западната посока и сега гледаше право на изток. Това бе още по-очевидно, докато „Понито“ се готвеше да каца.

„Какво се е променило?“

Той се приближи до нея, докато тя стоеше до прозореца. Шая се взираше оттатък скалите, към древната зелена гора на Облачен предел. По-надалеч той едва-едва различаваше най-високата точка в тези земи, почти скрита от облаците. Булото на Далаледа.

Докато ветрокорабът извиваше, за да кацне, Шая непрекъснато се въртеше, за да продължи да гледа на изток.

— Какво има? — промърмори той, повече на себе си, отколкото на нея.

Тя обаче му отговори, без да поглежда към него.

— Трябва да се върнем.

— Къде?

Тя пак млъкна.

— Шая, къде искаш да отидем? — настоя той.

Тя продължаваше да не му обръща внимание. Но оттенъците по голата ѝ кожа замърдаха по-усърдно, издавайки вълнението ѝ.

Уплашен, че нещо ужасно се е объркало, Пратик се обърна към вратата на каютата.

„Къде е Райф?“

33.

— Как? — попита Райф, докато вървеше по централния коридор на „Понито“ към каютата си с опрян в тялото му нож. Тази единствена дума съдържаше множество въпроси: Как бе възможно Лира да е тук? Как го беше намерила? Какъв бе планът ѝ за всички тях?

Лира оставаше зад него, насочила върха на камата си към левия му бъбрек. Беше го извела от общата зала, след като взе кошницата със затоплен кашкавал и хляб, която сега носеше в лявата си ръка. Явно не искаше той да се опита да я използва като оръжие.

Докато вървяха по коридора, струйка кръв се стичаше по гърба му и по цепката на задника му.

— Как ни намери? — попита той, спирайки се на този въпрос от многото, които се блъскаха в главата му. Когато бе видял за последно господарката на гилдията, тя участваше в блокадата по границата на Котела.

— За малко да не успея, удаде ми се едва в последния момент — отвърна тя с дразнещо спокойствие. — С годините съм забравила колко хитър и хлъзгав можеш да бъдеш.

— Години, които загубих, защото ти ме предаде на архишериф Лаач.

Тя сви рамене и премести ножа по-нагоре, порязвайки го дълбоко.

— Това предателство ми позволи да усиля благоразположението на Лаач към мен и връзката ни служи добре на гилдията през последните две години.

— А, значи трябва да се радвам, че съм бил толкова полезен — каза Райф, почти изпълнен с уважение към безжалостната ѝ практичност. Хвърли бегъл поглед назад към нея. — Но още не си ми казала как се озова тук.

— В Котела до мен стигна вест за група клашианци, напуснали един бардак, съседен на онзи, който изгорих. Едва тогава си спомних за едно тъмно лице, скрито до твоето, когато налетях на теб в затвора на Наковалнята. В онзи момент бях толкова изненадана, че не отдадох значение на това.

Райф си представи едновременно лицето на Пратик и пламъците, танцуващи по покривите, когато бяха изскочили на улицата.