Беззвездната корона

Докато корабът обръщаше, Райф зърна един самотен бързолет да се стрелка над огнената площадка, плюейки малки пламъци, за да маневрира. Изглеждаше като мишка, която се опитва да избяга от горяща къща. Или пък не се опитваше да избяга. Малки тъмни буренца се търкулваха от кърмата му и избухваха в пламъци. Едно от тях улучи друг привързан ветрокораб и миг по-късно балонът му се разцепи, бълвайки огън. А бързолетът продължаваше да се носи над доковете, сеейки унищожение след себе си.

Райф забеляза две неща.

Първо, на малкия черен флаг, веещ се зад съда, бяха изрисувани кръстосаните саби на клашианския герб. И тогава разбра.

„Ето го отговора на империята за станалото в Наковалнята.“

Погледна Лира. Сигурно и други вестоврани — като онази, пратена от нея — бяха потеглили от кораба снощи и бяха разпространили из града новината за гибелта и унищожението в Наковалнята, и това бе стигнало до ушите на клашианските саботьори, внедрени в Азантия.

Обърна се пак към прозореца, съсредоточавайки се пак върху бързолета. Пътят му, колкото и криволичещ да беше, водеше на североизток, към укрепения ъгъл на доковете, където бяха пристанали големите военни кораби. Гигантските им балони, украсени със слънцето и короната на Халенди, се издигаха над унищожението, примамливи мишени за атакуващия кораб.

Той се устреми към тях, но Райф знаеше, че подобен опит е безсмислен.

Докато малкият съд се носеше към привързаните бойни кораби, залп от пламтящи копия излетя от редица балисти — гигантски арбалети, разположени по края на площадката. Дългите стрели оставяха във въздуха дири от огън и дим. Един стоманен връх улучи клашианския бързолет и го пръсна на трески. Друг разкъса и подпали балона му. Останките прелетяха още четвърт левга, преди да се разбият в земята, образувайки огнена ивица, без изобщо да се доближат до доковете на великанските бойни кораби.

Но вредата вече бе нанесена.

Половината въздушен пристан на града гореше, забулена в дим.

За жалост това не бе единствената вреда.

Пратик залитна назад от прозореца, когато едно от огнените копия на балистите профуча покрай него. То улучи балона на „Понито“ с достатъчна сила, за да разтърси целия кораб. Всички вдигнаха глави, изчакаха един миг, а после чуха приглушен тътен.

Високо над тях се изду огнено кълбо и блъвна дим.

„Понито“ се килна на една страна и се завъртя, носейки се настрани от огнената разруха долу. Пред тях за миг се разкри Заливът на обещанията — а после корабът наклони нос и започна да пада.

Всички бяха запратени през каютата и Райф прие съдбата си.

„Унищожението, което причиних в Наковалнята, най-после ме застигна.“

Спомни си за един урок, на който го учеше някога майка му: „Поправяй си грешките, преди те да ти съсипят живота.“

„Трябваше да я слушам повече.“

Следващият урок не бе толкова сладкодумен.

Лира го сграбчи и го блъсна към вратата.

— Размърдай си задника!

Пратик разбра заповедта. Беше летял на достатъчно ветрокораби, за да се досети за намеренията ѝ.

— Към небесните салове.

Пратик разбираше също и нейната припряност. Времето, което имаха, за да избягат, бе ограничено. Малките салове обикновено се използваха за превоз на пътници или стоки между земята и въздуха, но също така служеха и като средство за напускане на падащ кораб. Освен това той знаеше, че тези салове обикновено са прекалено малко на брой, за да поберат всички на борда. И което бе по-лошо, се намираха на кърмата, в другия край на кораба.

Райф пренебрегна господарката на гилдията и извика през каютата:

— Шая, при мен!

Пратик също се обърна. Бронзовата жена продължаващо да стои до прозореца, широко разкрачена и опряла едната си ръка на перваза. Тя завъртя очи към Райф. Крадецът бе единственият, когото слушаше.

Въпреки това Пратик посегна и я хвана за другата ръка. Дланта ѝ пареше в неговата. Багрите по кожата ѝ се вихреха тревожно. Той се опита да я повлече със себе си, но тя бавно се обърна пак на изток, неумолимо теглена в онази посока.

Лира изруга, обърна се и изхвръкна през вратата. Изоставяше ги, явно решила, че животът ѝ е по-ценен от всякакво съкровище. Вратата остана отворена и през нея се виждаха хора, тичащи с викове покрай каютата им, много от тях полуоблечени. Всички се бяха втурнали към кърмата, докато носът на кораба се накланящо все повече.

Райф се стрелна към бронзовата жена.

— Шая, трябва да бягаме. Ти може и да преживееш падането, но ние не.

Тя го пренебрегна и продължи да се взира към скалите на Земелом.

Пратик още я държеше за ръката.

— Ела с нас — настоя той. — Ще те заведа където искащ да отидеш. Кълна ти се.

Тя се обърна към него. Пръстите ѝ стиснаха неговите, сякаш мълчаливо приемаха обещанието му.

— Ще направя каквото мога — зарече се той.

Тя най-сетне го последва към вратата.

Райф вървеше от другата ѝ страна.

— Трябва да стигнем до последния сал, преди да е заминал.

Когато излязоха в коридора, там вече нямаше хора, само захвърлени при бягството куфари, някои разсипани, в един от тях блестяха разпилени бижута. Райф посочи към кърмата.

— Шая, заведи ни до кърмата на кораба.