Беззвездната корона

Салът продължаваше да се спуска към морето. Скалите се издигнаха пред тях, сякаш възнамеряваха да преградят пътя им. Но те продължиха и мъжът показа майсторлъка си. Най-после стигна до издигащата се скална стена и използва възходящото течение покрай нея, за да ги изстреля високо над ръба на Земелом. Скоро килът на сала се плъзгаше гладко над мъглите, скрили зелената гора долу.

Райф се загледа напред, към родната земя на майка си. Не обърна внимание на черните зъбери на хоризонта, бележещи далечното Було на Далаледа. Вместо това се съсредоточи върху две по-близки пролуки сред бялото пухкаво море. Те показваха местоположението на две горски езера — зеления Ейтур и синята Хейлса, известни просто като Близнаците.

Райф посочи между тях.

— Можеш ли да стигнеш до Спокоен кът?

— Да — отвърна водачът. — Ветровете ни носят натам, така че би трябвало да се доберем на косъм.

Лира повдигна вежда към Райф. Това бе най-големият комплимент, който господарката на гилдията правеше, и то много рядко. Все пак Райф не хранеше никакви заблуди. Макар че в момента бяха неохотни съюзници, това можеше коренно да се промени, щом стигнат до горския град.

Той обърна поглед към Шая, която също се взираше напред.

„Чудна работа…“

Райф разбираше колко странно е това. Намръщи се над рамото ѝ към откритата кърма, на запад — посоката, накъдето тя се бе взирала неизменно преди. Пратик улови погледа му и може би забеляза объркването му. Окованият наклони глава на изток, като че ли знаеше нещо.

„Какво ли знае?“

Сега обаче не беше моментът да обсъждат този въпрос.

Лира имаше един по-важен.

— Сигурен ли си, че ще успеем? — И се наведе заплашително към водача.

Райф насочи отново вниманието си напред. Салът се бе снишил застрашително. Сега килът му браздеше облаците, като че ли плаваха по някакво бяло море.

— Не се нервирайте. Търся най-силните ветрове в близост до върхарите на дърветата — обясни мъжът. — Имам нужда от всяка тяга, която мога да си осигуря.

И наистина, салът сякаш се движеше по-бързо.

Райф все пак посегна към една от висящите кожени примки, очаквайки да чуе как клоните стържат по кила и да усети как дърветата се опитват да сграбчат бягащия им съд.

— Дръжте се — предупреди водачът.

„А ти какво мислиш, че правя?“

Изведнъж салът се стрелна нависоко, изхвърлен над облаците от ветровете. След още няколко мига стигнаха до северната пролука в бялото море и се понесоха над изумрудените води на Ейтур — езеро, за което се говореше, че е отровно. Не биха искали да се разбият в него.

Райф обаче не се тревожеше за това.

Загледа се в лампите, блестящи южно от езерото, които бележеха мъгливия град Спокоен кът. Изглеждаше, че ще минат над него. Той започна да се съмнява в траекторията им, но след миг водачът завъртя рязко кормилото, подминаваха далечния край на Ейтур, салът изви и килът му се плъзна по облаците. Съдът направи пълен обратен завой и носът му се насочи натам, откъдето бяха дошли.

Райф разбра, че е било излишно да се съмнява в способностите на водача.

Сега мъжът използваше насрещните ветрове, за да ги забавят, насочвайки се обратно към скрития град Спокоен кът.

— Браво — каза Райф и тупна водача по рамото.

Мъжът се ухили гордо.

Не всички обаче бяха така възхитени от таланта му.

Зад тях се чу тих стон. Райф се обърна и видя, че Шая стои с лице към кърмата, която сега сочеше на изток. Лицето ѝ — малкото, което можеше да види от него — изразяваше болка. Докато се плъзгаха на запад, тя направи крачка в обратната посока, после още една.

— Не… — извика Райф.

Тя не му обърна внимание, теглена от някаква незнайна сила.

Той пусна кожената дръжка и се хвърли към нея.

Но закъсня.

Без дори да поглежда надолу, тя прекрачи през задния край на сала. Райф стигна до кърмата навреме, за да я види как се премята надолу и изчезва в облаците.

Зашеметен и онемял, той се обърна към другите.

Устните на Лира бяха стиснати от ярост. Тя изтегли меча си, готова да убива, явно решила, че това е някаква хитрост.

— Трябва да я намерим… — почна Райф.

Лира тръгна към Пратик, за да го посече. Единственото, което я спря, бяха думите му.

— Знам накъде се е отправила Шая.

XI. Гробна песен

Да леем сълзи, дорде земята стане солена от скръбта ни.

Да ридаем, така че Небесният отец да чуе мъката ни.

Да си скубем косите, така че болката ни да достигне до забуления Модрон.

Да правим всичко туй…

за да приеме Земната майка онова, което обичаме,

в топлата си прегръдка и да го пази во веки веков.

Четиринайсети сонет от „Книга на жаленията“

35.

Докато си почиваха в дълбините на облачната гора, Никс бе гушнала отпуснатото телце на Башалия, увито в тънко одеяло.

„Малкото ми братче…“