Беззвездната корона

Коленичи върху слоя трошливи листа и разгъна вълнения плат, за да разкрие малкото космато личице, деликатните ноздри, меките му уши. Беше го носила през последния ден и половина. Той бе толкова лек, сякаш костите му бяха кухи или благословени с някаква магия, която ги превръщаше във въздух.

„Или може би животът вече го е напуснал и е оставил само тази безтегловна черупка.“

Вдигна го към лицето си и забеляза лекото потрепване на тънките като венчелистчета ноздри. Той бе още жив, което едновременно късаше сърцето ѝ и разпалваше в нея искрица надежда.

Фрел я гледаше угрижено. Алхимикът бе направил всичко по силите си. Беше извадил отровните шипове от тънкото вратле на Башалия и назъбеното жило изпод едното му крило. Беше намазал раните с балсам от лечебни билки, но не обеща чудо. „Можем само да се надяваме, че мирските прилепи имат някаква естествена защита срещу отровата на скрийчовете“, беше казал.

Джейс седеше с кръстосани крака до нея, скръбната му физиономия отразяваше собствените ѝ чувства.

— Някакви признаци, че се съвзема?

Тя поклати глава и изстена:

— Не…

Канти стоеше на няколко крачки встрани с лък в ръка. Беше изработил няколко груби стрели, като заостри пръчки и използва подрязани листа или случайно намерени пера за оперение. Беше усвоил това умение от един свой бивш учител, разузнавач в същите тези гори.

Дори Джейс си бе направил копие от дълъг здрав клон. То лежеше до него. Засега не бяха срещнали сериозна заплаха в тукашните мъгливи гори, в които се говореше, че живеели пантери и тигри. Първата нощ бяха наклали огън, който може би им бе помогнал да отблъснат хищниците. Все пак далечен вой и крясъци предупреждаваха за присъствието им. Иначе единственият едър звяр, който срещнаха, бе един глиган със завити бивни, който пресече пътя им, но избяга, когато Джейс закрещя — повече от страх, отколкото от нещо друго.

Канти бе предложил неприятно обяснение за безпрепятственото им минаване: „Може би животните знаят да стоят настрани от този край на Предела заради онова, което е зад нас“. И бе погледнал многозначително Башалия в ръцете ѝ.

Тя преглътна мъката си и остана само отчаянието.

Фрел се приближи. Тя затвори очи: знаеше какво е дошъл да каже. Притисна Башалия по-силно към гърдите си.

— Никс… — Той клекна до нея. — Станаха почти два дни, откакто го нападнаха. Яйцата в тялото му вероятно вече се люпят. Знаем, че отровният му сън няма да му спести предстоящата агония.

Тя също го знаеше. Тази сутрин Фрел бе щипнал нежната кожа между крилото и тялото на Башалия. Макар че брат ѝ не помръдна, дишането му се учести — той явно бе усетил ощипването.

— Това, което наближава, ще е неописуемо болезнено — предупреди я Фрел. — Не е милостиво да го държим жив, след като не можем да му помогнем.

— Разбирам — каза тя.

Колкото и да ѝ се искаше да отхвърли думите му, подозираше, че той и без това вече е чакал прекалено дълго. Не беше казала на никого, но дишането на Башалия ставаше все по-мъчително, сякаш най-лошото вече започваше.

Тя се взря надолу към главичката му, не по-голяма от юмрука ѝ. Още можеше да си представи как същите тези очи, сега оцъклени, се взират в нея сред топлината на любящите криле. Вече бе изгубила толкова много. Баща ѝ, изчезването на по-големите ѝ братя. Даже изоставянето на Мърморко бе отворило в сърцето ѝ рана, която още не бе зараснала.

„А сега и това…“

Страхуваше се, че няма да може да го преживее.

Канти се приближи. Изтегли камата от канията на кръста си.

— Нека аз поема това бреме вместо теб.

През отчаянието ѝ проблесна гняв.

— Той не е бреме — сопна му се тя. — Никога не е бил бреме.

Разтърси я хлип. Тя съжали за думите си, защото знаеше, че принцът просто се опитва да е мил. Но нямаше сили да му се извини. Силите ѝ стигаха само колкото да вдигне ръка към него.

— Аз ще го направя.

Канти се поколеба. Ръката ѝ затрепери. Тя го погледна. Сълзи замъгляваха зрението ѝ. Той кимна и сложи дръжката на камата в дланта ѝ. Тя сви пръсти около нея, намирайки опора за волята си в тежестта на стоманата.

— Аз… искам да съм сама — прошепна.

Другите не възразиха и се оттеглиха. Джейс я докосна съчувствено по рамото, после се изниза.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно остави одеялото върху листата. Отметна краищата му, разкривайки крилете, свити около крехкото телце. Главата на Башалия се люшна назад и оголи гърлото му, сякаш я молеше за помощ.

Сълзи закапаха по вълната, по козината на гърдите му.

Тя стисна камата, несигурна дали може да го направи. В нея обаче изникна образът на малката сърна, на разкъсаното ѝ тяло. Спомни си една по-раншна своя мисъл, дошла, когато чу как скрийчовете атакуват тилазаврите: „Никое същество не заслужава толкова жесток край“.

Протегна пръст и отмести козината под брадичката на Башалия.

„Особено пък ти.“

Продължи да търка мястото, което често го караше да мърка от удоволствие, докато се гушеха заедно на влека. Вдигна острието на ножа над гърлото му… и пак се поколеба. Спомни си как Фрел бе щипнал крилото на брат ѝ.

„Все още усещаш болка, значи ще почувстваш онова, което трябва да направя.“