Беззвездната корона

Ръката ѝ трепереше. Тя знаеше, че едно бързо жилване е по-добро от мъчителна агония. Но ѝ бе непоносимо да му причини дори това. Башалия я бе спасявал много пъти, може би повече, отколкото си представяше.

Раменете ѝ се тресяха. Усети как в нея напира нов разкъсващ хлип. Той се надигна в гърлото ѝ като нисък стон. Когато стигна до устните ѝ, прозвуча като писклив вой, тиха скръбна песен. Тя не му се противеше, нито го оспорваше. Пееше на брат си, спомняйки си смътно, че го е правила насън, когато спяха сгушени заедно.

Затвори очи и остави песента да се превърне в нейно зрение. Зашепна на Башалия. Всяка нота я отнасяше в някакъв тъмен кладенец вътре в него. И отнякъде още по-дълбоко той ѝ отговори, слабо писукане като песен на гмурец над неподвижни води.

„Чувам те…“

Тя продължи да му пее, не за да го привлече по-наблизо, а за да го оттласне нежно по-далеч от измъченото му тяло. Не искаше той да усети дори жилването на това острие. Докато му пееше, той се опитваше да остане, отказваше да я напусне, но тя го обгърна в песента си и остави любовта и болката си, скръбта и радостта си да се превърнат в негово одеяло. После го вдигна и го понесе.

Когато направи това, древни очи се отвориха на мрачното дъно на кладенеца и отвърнаха на погледа ѝ.

Тя ги пренебрегна и съсредоточи цялата си любов върху искрицата, сгушена в ръцете ѝ.

„Намери покой, малко братче.“

И със знанието, че той вече е свободен от това тяло, му преряза гърлото.

Канти чу стъпките ѝ, препъващи се към тях. Той и другите се бяха оттеглили до един близък храсталак, така че хем да дадат на Никс уединение, хем да са наблизо, ако ѝ потрябват. Първоначално бе възнамерявал да набере горски плодчета, докато чакат. Но не го направи. Нито пък другите. Стояха с наведени глави, всеки потънал в собствените си мисли.

Слушаше звуците, издавани от Никс, която почти пееше на малкото си братче. Спомни си, че бе чул нещо подобно, докато момичето дремеше с прилепа в шейната. Сега обаче беше различно. Той долавяше обичта и болката във всяка нотка.

Най-после тя дойде.

Залиташе.

Канти видя защо. Дланите ѝ бяха покрити с кръв, както и туниката ѝ, и краищата на наметалото ѝ. Той си я представи как е гушнала закланото телце на брат си.

— Аз… трябва да ми помогнете — изстена тя.

Спря и се олюля, замаяна от шок и скръб. Той се приближи забързано и я подхвана, преди да падне. Тя се отпусна в ръцете му, но посочи назад.

— Искам да го погреба, но… но…

— Ние ще го направим — каза той и хвърли поглед над главата ѝ към Джейс и Фрел. — Всички заедно.

Отнесе я до вързопа, лежащ сред листата. Остави я от едната му страна. Тримата разчистиха листата, и изкопаха малък гроб. Канти посегна да сложи трупа в дупката заедно с одеялото, но Никс се приближи — не искаше да позволи някой друг да докосне брат ѝ.

Тя, изглежда, събра сили, докато слагаше Башалия в гроба. Кимна им по-твърдо и ги остави да затрупат тялото му с пръст и листа. Когато свършиха, без да кажат нито дума, всички събраха камъни и ги натрупаха на купчина върху гроба, за да отбележат мястото в памет на неговата саможертва.

— Благодаря — каза Никс. Признателността ѝ, изглежда, бе насочена към всички тях.

Канти кимна към голямото дърво, надвиснало над малкия гроб. Дънерът му беше бял, а кората му се къдреше на тънки като хартия люспи. Листата бяха зелени от едната страна, сребристи от другата. Тези дървета бяха редки. Тъкмо затова той бе поискал да направят почивка тук. Гората наоколо бе смесица от тъмни смърчове, зелени борове, но предимно гигантски златолисти елши, които се губеха в облаците.

Той сложи ръка върху къдравата бяла кора.

— Жителите на тукашните гори наричат тези дървета Елай Ша — Призрачен дъх. — Откъсна парче кора от ствола и го протегна на Никс. Спиралата приличаше донякъде на свитък на вестоврана. — Носи го с теб. Ако искаш да говориш с покойника, прошепваш в кората, после я изгаряш на лагерен огън, така че димът да може да отнесе съобщението ти нависоко.

Никс взе кората, просълзена, и я притисна към сърцето си. Обърна се към купчината камъни и промърмори благодарност.

Оставиха я още малко сама до гроба, после Фрел най-после заговори:

— Половината ден вече мина, а имаме още много път, преди да стигнем до Спокоен кът. Трябва да продължим, докато можем.

Джейс пристъпи към Никс.

— Или може да останем тук по-дълго, ако искаш.

Тя се обърна към тях. Лицето ѝ бе тъжно, но решително.

— Не. Башалия даде живота си за нас. Няма да пропилея този дар. Продължаваме.

Канти я гледаше. Отдавна се бе отказал да търси някаква прилика у нея, да се опитва да прецени дали наистина може да му е сестра. Какво значение имаше? Но като я гледаше сега, покрита с кръв и все пак силна, не можеше да си представи, че имат общо потекло.

„Дори Микен никога не е показвал такава скрита стомана.“

За негова изненада това осъзнаване го накара да се радва за нея. И ако трябваше да е честен, надяваше се, че Никс не е негова сестра. По множество причини, не само заради…