Беззвездната корона

Други обаче не бяха толкова смели. Зад тях се разнесе растящ хор от плясъци — пирантите скачаха обратно в безопасността на реката.

Не беше нужно Канти да назовава звяра в горските сенки. Още първия ден ги бе предупредил достатъчно за такива тигри. Но дори неговото предупреждение не можеше да опише безграничната свирепост, която се приближаваше към тях.

Тигърът излезе на открито. Макар и ниско приведен, пак бе по-голям и от най-едрия бивол. Белите му лапи, разцепени от тъмножълти нокти, бяха широки колкото гърдите на Никс. Заострени уши, увенчани със снопчета косми, стърчаха към тях и приличаха на космати рога. Тъмнокехлибарени очи блестяха насреща им. Кожата му бе облачно бяла, нашарена със златисти оттенъци, по-тъмни по гърба и по-светли надолу. При всяка крачка тези шарки мърдаха, а снежната козина блестеше, което го караше да изглежда по-скоро като мираж от мускули и свирепост, сякаш бе самото сърце на тази древна гора, добило форма.

Всички отстъпиха към реката. Тигърът забави ход и закрачи бавно насам-натам, разкривайки могъщи бутове и къса дебела опашка. Приведе глава и се взря в тях.

Канти вдигна копието.

При тази заплаха очите на тигъра се присвиха. Той долепи уши към главата си и разтегли черните си устни, за да оголи зъби, дълги колкото предмишницата на Никс. Краката му се свиха под него, с играещи по тях яки мускули. Той раззина челюсти със съскане, което постепенно се усилваше.

Никс трепна — не от предстоящата атака, а от ужаса, скрит в растящото съскане, като алена нишка под звука. То говореше за ярост и кръв, за глад и копнеж. Отекваше в тялото ѝ, докато тя вече не можеше да го понася. Някъде в себе си Никс се разбунтува срещу него. Нададе висок стон и се помъчи да намери ноти, противоположни на свирепия му хор, ала това бе все едно някой глух да се опитва да напише шедьовър за цигулки, рогове и барабани. Тя не можеше да намери дори най-грубия основен ритъм.

Просто не ѝ беше по силите.

Но други можеха.

Зад нея един самотен глас се надигна в песен, долавяна наполовина с ушите и наполовина със сърцето. Към него се присъедини още един и още един, докато десетки гърла не се заеха да градят слоевете, които търсеше тя. Те се превърнаха в мощ зад гърба ѝ и дори я накараха да направи крачка към тигъра.

Канти я спря и се обърна назад към реката.

Тигърът също усети този вятър от песен и мощ. Отдръпна се от него, съскайки насреща му. Размаха късата си опашка. Ушите му се прилепиха толкова плътно към черепа, че се изгубиха сред гривата. Целият му вид излъчваше ярост и омраза.

И все пак песента го изтласкваше назад, докато гласовете се надигаха все по-високо.

Най-после той тръсна глава, нададе вой на безсилна ярост и се понесе със скокове обратно към гората, почти безшумно, гонен от последните ноти на този хор.

Когато песента секна, Никс се обърна.

На отсрещния бряг на реката десетина сенки, полускрити сред върбите, пристъпиха по-наблизо, почти без да раздвижат висящите клонки. Всички бяха полуголи, носеха само хлабави кожени превръзки на кръста си. Жените имаха и кожени ивици през гърдите — макар че, изглежда, се дължаха не толкова на скромност, отколкото на практичност, за да им е по-лесно да тичат през гората.

Всички носеха лъкове или копия с костен връх.

— Кетра’каи — прошепна Фрел.

Никс знаеше, че това трябва да са хора от племената, които обитаваха тези гори отпреди всяка писана история. Кожата им беше бледа и бяла. Дългите им коси — които мъжете бяха сплели, а жените вързали на опашки отзад — обхващаха всички оттенъци на златото, от огненобронзови до червеникаво руси.

Също като тигъра, те изглеждаха част от тази гора, толкова добре се сливаха с нея.

„Юларна песен“, осъзна Никс. Само няколко пъти бе чувала подобно пеене. В Мир малцина проявяваха този талант — да използват гласовете си, за да подчинят по-глупави създания на волята си. Тигърът явно не бе такъв глупав звяр, но общата сила на песента им бе достатъчна, за да го прогони.

Тя докосна собственото си гърло, припомняйки си как се бе почувствала, какво бе чула, когато тигърът засъска. Звукът още ехтеше там, както и слабите ѝ опити да му отговори. Спомни си близостта, която бе споделяла с Башалия. Дали повторното събиране с брат ѝ не бе пробудило в сърцето ѝ нещо повече — нещо, което винаги е било там?

Пристъпи до Канти.

— Можеш ли да говориш с тях? По-добре да не сме тук, ако тигърът се върне.

Принцът сви рамене.

— Мога да опитам. Бре’бран ме научи на няколко думи и фрази. — Отиде до реката и вдигна ръка. — Ха-хасан — извика. Събра длани и наведе чело до долепените си пръсти, после се обърна към другите. — Тал’ин хай.

Никс предположи, че им благодари, но няколко от кетра’каите се приведоха един към друг и зашепнаха тихо. Други стиснаха устни в явно неодобрение.

Канти забеляза това и каза на Фрел:

— Беше отдавна. Сигурно не го произнасям както трябва. В техния език интонацията е по-важна от думите.

— Трябва да преминем реката — настоя Фрел. — Може би те знаят някое място, където бихме могли да я прекосим безопасно.