Беззвездната корона

Принцът кимна, пое си дълбоко дъх и извика пак.

— Мийр пей… ъъъ… пиранта крел ней? — Посочи към спокойната река и опасността, таяща се под горското отражение там. — Ний вал ней?

Мъжете и жените оттатък само ги гледаха и мълчаха. Неколцина се оттеглиха сред върбите и моментално изчезнаха.

Канти хвърли извинителен поглед към групата си.

— Като гледам, нищо чудно току-що да съм им казал, че обичам да си мириша задника.

— Чакайте — каза Джейс и посочи. — Вижте.

Двама от онези, които бяха изчезнали, се върнаха с лъкове с вече сложени на тетивите стрели. Но вместо върхове от кост или желязо към тях бяха прикрепени издути торбички с размерите на пъпеш. Кетра’каите извиха гърбове, опънаха лъковете и стреляха високо. Стрелите паднаха една след друга, в спретната редица от единия до другия бряг. При допир с водата торбичките се късаха и разпръскваха по речната повърхност фин жълт прашец.

Един от стрелците им махна да минават.

— Крел ней.

Джейс се намръщи.

— Да не искат да преплуваме? През тези води?

Никс си представи мятащия се глиган.

Канти изгледа виещия се жълт прашец, който вече потъваше.

— Може би се грижат пирантите да имат добре подправено ядене.

— Крел ней — повтори стрелецът намръщено.

Докато групата им се колебаеше дали да рискува да мине през тези води, нова фигура се появи сред кетра’каите. Бе възрастна жена, подпираща се на дълга бяла тояга, направена от дърво, което почти сияеше. Косата ѝ бе снежнобяла, отдавна изгубила златните оттенъци на другите. Бръчките по кожата ѝ намекваха, че е живяла в тези гори цял век.

Другите се разделиха пред нея. Свеждаха глави, докато тя минаваше между тях, за да стигне до брега.

Тя извика към другия бряг и гласът ѝ бе силен и чист като реката в нозете ѝ:

— Теченията са безопасни. Но само за кратко. Трябва да минете сега.

Като доказателство за думите ѝ една самотна пиранта изскочи на повърхността, обърнала корема и неподвижна. После още една. Но това бе всичко. Никс знаеше, че долу има още стотици.

— По-бързо — подтикна ги жената, — преди действието на омайното биле да се разсее.

Фрел хвърли поглед към тях.

— Трябва да ѝ се доверим.

— Все едно имаме някакъв избор — отвърна Канти, като се озърна към гората отзад.

Бързо нагазиха в реката и заплуваха. Никс риташе и гребеше със затаен дъх. Наметалото на Джейс се изду около голите ѝ гърди, опитвайки се да я издърпа обратно. От допира до студената вода кожата ѝ затрепери. Нещо се удари в крака ѝ. Тя трепна, представяйки си как плува през множество вцепенени пурпурни тела. Тласкана от ужаса, заплува по-бързо.

Стигна до отсрещния бряг и излезе от водата заедно с другите. Постара се да омотае прогизналото наметало на Джейс около раменете си, за да скрие голотата си.

— Последвайте ни — нареди старицата.

Едва сега Никс забеляза странните очи на жената. Едното бе зелено, ярко като изумруд; другото — тъмносиньо като здрачно небе. И двете гледаха пронизващо, докато изучаваха Никс, после старицата се обърна и тръгна.

Кетра’каите се отдалечиха от реката. Никс и другите ги следваха по петите. Докато минаваше между върбовите клонки, от другата страна на реката отекна гневен вой. Тя потрепери, представяйки си какво би станало, ако горяните не се бяха намесили, за да им помогнат.

Обърна се напред и сега, когато сърцето ѝ най-после се успокояваше, в съзнанието ѝ изникна един въпрос. Тя се взря в бледите гърбове на кетра’каите, мяркащи се в гората отпред.

„Защо ни помагат?“

На една поляна в гората Канти стоеше гол заедно с Джейс и Фрел. Около тях се бе събрала група горяни, коленичили или прави, оглеждаха плътта им и разделяха косите им, за да изучат скалповете им.

Един кестеняв мъж на име Джалик забеляза коричката засъхнала кръв на хълбока на Канти, където една арбалетна стрела го бе одраскала при опита му да открадне пленения прилеп. Канти трепна, когато мъжът разчовърка раната и тя закърви.

— Ох — смъмри го той. — Не я пипай.

Макар че не го каза на кетрански, мъжът май разбра и отмести вниманието си от раната. Канти изпита облекчение, докато студените пръсти на оня не го хванаха за интимните части и той се зае да оглежда долната страна на топките му. Страните на Канти пламнаха, както от гняв, така и от унижение.

Той понечи да се дръпне, но Фрел го смъмри.

— Остави ги да те проверят.

Канти погледна наставника си и осъзна, че никога досега не е виждал Фрел без робата му, която в момента се намираше на купчината с раниците и екипировката им. Тялото на алхимика бе цялото от жилави мускули върху едри кокали. А ако се съдеше по значителните размери на мъжкото му оборудване, което бе подложено на оглед в момента, той лесно би могъл да служи като роб за наслади и да не разочарова никого.

„Браво на теб, Фрел.“