Беззвездната корона

Сега тя се чудеше дали това не е само част от отговора. Не само умът ѝ е бил неоформен тогава, а също и талантът ѝ. Дали писъците на прилепите не са я обвързали някак си с тях, създавайки нещо ново и неповторимо?

Тя поклати глава. Не би могла да знае, никога не би могла да го разбере със сигурност. Особено след като Башалия вече го нямаше.

Никс излезе от храстите и видя как Фрел посегна към един от кетра’каите.

— Това е мое — заяви строго алхимикът.

Горянинът не му обърна внимание, очарован от трофея в дланта си. Това бе пътеводното стъкло на алхимика — инструментът, който той използваше, за да води групата им през гората.

— Имам нужда от него, за да стигнем до Спокоен кът — настоя Фрел.

Канти дръпна алхимика назад.

— Такива са техните обичаи, Фрел. При кетра’каите всичко е общо. Каквото е твое, е на всекиго.

— Е, значи е също толкова и мое — възрази Фрел.

— Само след като другият го остави. Тогава можеш да си го прибереш. Но не и преди това. — Канти се ухили на объркването на приятеля си. — Като гледам как този го зяпа, все едно е някакъв диамант, няма да стане скоро.

Джейс предложи компромис.

— Защо да не почакаме до сутринта? Вече трябва да сме в късната вечер. Може би призори на ловеца ще му омръзне този трофей.

Никс осъзна колко е уморена, особено когато горяните накладоха още огньове. Лагерът им бе заобиколен от ярки пламъци. Явно кетра’каите се готвеха да си лягат.

Никс вече се беше приближила до останалите от групата. Джейс бе първият, който забеляза завръщането ѝ. Завъртя се към нея с отворена уста, готов да я поздрави или може би да потърси подкрепа. После очите му се разшириха, той бързо се врътна обратно и заби поглед в краката си.

Канти и Фрел се обърнаха към нея с подобни стреснати реакции.

Очите на принца се ококориха, после се присвиха одобрително. Веселие изви устните му.

— Виждам, че кетра’каите са пооправили облеклото ти, или поне са го намалили. Трябва да кажа, че одобрявам. Но като твой възможен по-голям брат мога ли да ти предложа да добавиш едно хубаво наметало?

Никс му се намръщи и понечи да скръсти ръце върху голия си корем… но после ги отпусна. Нямаше от какво да се срамува.

Тя посочи редицата огньове.

— Джейс е прав. Трябва да започнем на чисто сутринта.

Ксан дойде при нея и заговори на Фрел.

— Не се страхувай, ще ви заведем до Спокоен кът. И без това отивахме натам. Докато не чухме песента на детето. Тя ни отклони към вас и оттук нататък ще споделим пътя ви.

Фрел погледна Никс за обяснение, но тя поклати глава. Алхимикът я изгледа с присвити очи за миг, после върна вниманието си върху Ксан.

— Значи вие също пътувате към Спокоен кът?

— Не — поправи го тя. — Просто пътуваме на север. Откъдето ни зове някой друг. Ще минем покрай Спокоен кът и ще ви оставим там.

Фрел кимна, явно успокоен и доволен от този план. Махна на Джейс и Канти да вдигнат техен собствен малък лагер.

Никс остана с Ксан, която продължи да се подпира на тоягата си, загледана напред, но без да си тръгва. Сякаш чакаше Никс да заговори, може би я изпитваше. Никс знаеше какъв въпрос иска да чуе от нея старицата.

— Ксан… ти каза, че някой друг ви зове от север.

Старицата кимна.

— Кой? — попита Никс.

— Не знам. — Ксан се извърна, тропна с тоягата и продължи да говори, докато се отдалечаваше. — Но някой пее мрачно с гласа на старите богове песен за опасност и разруха.

Никс понечи да я последва, но другите кетра’кайки се събраха зад Ксан, без да изрекат нито дума.

Никс спря и се загледа подире им.

Ксан стигна до храстите и се обърна назад. После, докато ѝ обръщаше гръб за последен път, пръстите ѝ се плъзнаха надолу по тоягата, по редицата оформени като луни черупки, сякаш ги полираше. Но не това бе целта на жеста ѝ. Никс знаеше, че той е потвърждение на най-лошите ѝ страхове.

Последните думи на Ксан продължиха да се въртят в ума ѝ дълго след като старицата бе изчезнала.

„Песен за опасност и разруха.“

Макар Никс все още да се съмняваше, че е надарена с юларна песен, беше сигурна в едно. Този припев ѝ бе твърде добре познат. Особено последната му еклива нота.

„Лунопад…“

38.

Капнал от умора, Канти стоеше на върха на малко гористо възвишение, откъдето се разкриваше гледка през синята шир на Хейлса. Горското езеро блестеше под късното следобедно слънце. След като бе прекарал толкова дълго време скрит под облаците и мъглите на Предела, сега яркостта на откритото небе режеше очите му. Той примижа към блестящото огледало на равните води. Няколко платноходки се плъзгаха по повърхността, бележейки пътя на рибарите от Спокоен кът — град, който лежеше скрит в мъглите от другата страна на езерото.

Той разбираше защо кетра’кайските номади са построили единствения си град край това езеро. Вместо просто да отразява синьото небе, водата на Хейлса сякаш попиваше този цвят и го превръщаше в по-тъмни отсенки на кобалтово и индигово. Кетра’каите наричаха това езеро Мейр’л Тви, което означаваше „сълзите на боговете“. Хейлса даже имаше форма на сълза, паднала от небето.

Но това не бе единствената причина за името на езерото.