Беззвездната корона

Отвори очи тъкмо когато песента свърши. Взря се напред, но Ксан вече я нямаше. Докато гледаше мъглите, тя се почувства отново изоставена, изхвърлена от една близост, която никога не би могла да е нейна.

Джейс се приближи, в движенията му имаше нежна загриженост.

— Никс…?

Тя го погледна и затрепери. Джейс посегна към нея и тя се хвърли в обятията му. Той я прегърна и я остави да хлипа, мълчеше, сякаш знаеше, че няма какво да каже. Но топлината му, мирисът му бяха достатъчни.

„Не съм изоставена“, напомни си тя.

Изчака последните отзвуци от песента в нея да заглъхнат и откри, че отново се намира изцяло в своята кожа, в обятията на Джейс. Стисна го по-силно, за да му покаже, че вече е добре.

После вдигна глава и се взря в лицето му.

— Благодаря ти.

Той се изчерви и замънка извинително.

Тя се измъкна от обятията му, но посегна към ръката му и я стисна. Погледна Канти и Фрел, които изглеждаха смутени.

Фрел се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Трябва да вървим.

Докато се приближаваха към покрайнините на Спокоен кът, Канти се държеше близо до наставника си.

— Знаеш ли накъде отиваш? — попита той Фрел. — Идвал ли си по-рано тук?

— Не — призна Фрел. Кимна към града, все още едва видим през мъглата. — Но игуменка Гайл ми даде едно име. „Златният клон“. Хан някъде в Спокоен кът.

Мъглата от двете страни на пътя бавно се разсейваше. Все по-голяма част от горския град изникваше пред очите им, преминавайки от неясна илюзия към несъмнена твърдост.

Въпреки че се преструваше на много опитен, Канти оглеждаше със зяпнала уста това горско градче, грейнало от светлината на хиляди лампи. Всичко наоколо изглеждаше отгледано, а не построено. И в много отношения си беше така. Тук древна горичка от елши се издигаше към небето. Гигантските дънери бяха издълбани, за да образуват жилища на много етажи, със сияещи прозорчета и криви каменни комини, от които се виеше дим. Най-високите жилища чезнеха в мъглите и се виждаше само светлината на далечните им прозорци.

Но въпреки всичко това дърветата бяха още живи, разперваха клони, покрити със зелени и златни листа. Много от тези клони бяха оформени във вид на мостове. А където те не можеха да прекосят бездните, имаше стотици висящи дървени мостове, кръстосващи целия град. Дори огромните корени на дърветата, много от тях дебели колкото дънерите на дърветата в Предела, бяха оформени като естествени стълбища.

Докато минаваха под едно такова стълбище, Канти видя каменни стъпала, които водеха надолу към някакво мазе. Ако се съдеше по смеха и тропането на каменни съдове, идещи отдолу, голяма част от Спокоен кът беше изкопана под тази древна горичка.

Но все пак не целият град бе издялан от гората.

Като продължиха напред, между дънерите се появиха обикновени къщи от камък и дърво, с керемидени и тръстикови покриви. Ставаха все повече, трупайки се една върху друга, но все пак се запазваше някаква естественост в извивката на стените им, в слоевете лишей върху камъните, в кръглата форма на прозорците, които сияеха като бухалски очи.

От време на време Фрел спираше да моли за упътвания жителите, които изглеждаха неизменно весели въпреки постоянната мъгла. Канти разбираше защо. Навсякъде се носеше музика. Грееха разноцветни лампи. Самият въздух миришеше на горящо дърво и плодородна почва и сякаш всеки дъх носеше живот.

Все пак в този късен час по виещите се улици нямаше много хора, смесица от тъмнокожи жители от низините и бледи кетра’каи. Повечето магазини бяха с пуснати кепенци, но няколко сергии мамеха носовете на минувачите с аромат на цвърчащо месо, къкрещи яхнии и пенлива бира.

— Ей там — каза на Фрел един мъж с румени бузи иззад пламтяща скара и посочи надолу по пътя. Изглеждаше сякаш аха-аха ще си изгори издутото шкембе. — Покрай Старата мачта. Не можете да пропуснете „Златният клон“.

Канти се надяваше мъжът да е прав, защото вече се чувстваше съвсем изгубен. Сред мъглите и криволичещите улички трудно би могъл да посочи накъде се намират водите на Хейлса, която вече му се струваше на половин свят оттук. Огледа се. Светлината на лампите се простираше във всички посоки и чезнеше в далечината, така че трудно можеха да се преценят размерите на града.

Фрел благодари на търговеца за указанията и ги поведе отново.

Джейс се приближи до него.

— Струва ли ми се, или наистина се движим в кръг?

Канти осъзна, че не само той се е объркал от хаотичната структура на града.

Фрел изсумтя и продължи напред.

— Не може да е далече.

Джейс хвърли кос поглед към Канти, после сви рамене.

— Ако е, ще нападна следващата сергия с яхния, покрай която минем.

— Или кръчма — добави Канти.