Беззвездната корона

— Това езеро не е по-различно от всяко друго — продължи той. — Наистина. Хората в Спокоен кът страдат от също толкова болести като жителите на всеки друг град. Да, красиво е и така нататък, но чак пък чудодейно? — Изпръхтя горчиво. — Нелепици.

Джейс се поизправи.

— Но според „Медикум Приз“ на Лиландра водите били богати на…

— На лайна — прекъсна го Канти, като се намръщи и се втренчи многозначително в гърба на Никс. — Които се изливат от канализацията на Спокоен кът. И знам, че онези рибари, дето плават ей там, много пъти са пикали в това езеро.

Джейс най-после като че ли разбра. Преглътна тежко, бузите му почервеняха и той кимна.

— Сигурно е така.

— Тогава стига дрънканици за чудодейни води — отсече Канти. — Чака ни още дълго вървене, докато стигнем до Спокоен кът, а кетра’каите вече идват.

И махна към горяните, изкачващи се по склона към тях заедно с Фрел, чието лице бе поруменяло от вълнение, че е наблюдавал церемония, на която жителите на низините рядко са ставали свидетели.

При приближаването им Канти се намръщи.

„Ако този кльощав алхимик обели и една дума за лекарства…“

И все пак вредата бе нанесена. Никс се изправи, но уви наметалото по-плътно около тялото си, сякаш изведнъж ѝ бе станало студено. Или може би усещаше, че магическата мантия на гората е свалена от нея от ненавременните думи на Джейс.

Фрел вероятно бе доловил промяната на настроението на върха на хълма. Изгледа ги намръщено, без да казва нищо неуместно, и махна към езерото.

— Би трябвало да стигнем до Спокоен кът за няколко камбани време.

Канти кимна.

— Тогава по-добре да не се бавим.

Последва кетра’кайските разузнавачи, влачейки със себе си своите мрачни страхове, които растяха с всяка крачка. Бедрото, където го бе одраскала арбалетната стрела, го болеше. По-рано бе смятал този изстрел за случаен, но сега го глождеха подозрения. Представи си как червеноликият Малик мушва с меча си към него. И лицето на един друг ви-рицар, предводителя на отряда. Анскар не би стоял със скръстени ръце, след като е позволил на Канти да се спаси от опита му за убийство.

Въпреки това хвърли разтревожен поглед към Никс. Много отдавна тя също бе оцеляла от опит за убийство, заповядано от същия крал. Може би беше дъщеря на Торант, също толкова ругана като един определен ненужен син. Но Канти знаеше също, че тя носи мрачната плащаница на пророчеството, на обвинение за гибел, предупреждение, прошепнато в кралските уши от един мрачен ифлелен. По-рано бе отхвърлял подобни предсказания, но не можеше да пренебрегне растящата в него в последно време тревога, просмукана със страх, особено след всичко, което бе видял и чул през последните няколко дни.

Взря се в Никс.

„Ами ако онзи копелдак Рит е бил прав?“

Никс гледаше как кетра’каите изчезват в мъглата.

Последната вечерна камбана отекна от сенките на мъгливия град вдясно от нея. Горяните бяха спазили обещанието си и бяха довели нея и останалите до покрайнините на горския град. Двете групи се разделиха на място, където набразден от коловози път водеше към Спокоен кът.

В края на гората само Ксан и Дала се задържаха в мъглата, загледани назад към нея — приличаха на горски духове. „А може би наистина са такива.“ Дала целуна дланта си, протегна я към Никс, а после отстъпи в мъглата и изчезна, оставяйки само старицата.

Никс не разбираше защо Ксан я бе избягвала цял ден. „Да не би да съм я обидила с нещо? Или има тайни, които сбръчканата старица още не е готова да сподели?“

Очите на жената — сапфирено и изумрудено — сияеха в мъглата. Кажи-речи само това се виждаше от снежнокосия ѝ лик. Едва в този момент Никс осъзна, че очите на Ксан приличат на Близнаците, ярките езера от двете страни на мъгливия град: сините води на Хейлса зад гърба ѝ и зелената шир на Ейтур някъде по-далеч на север, изгубен в мъглата.

Преди да е успяла да обмисли това, Ксан запя. Устните ѝ бяха скрити и изглеждаше, че гласът на старицата идва от цялата гора. В песента нямаше думи, които Никс можеше да разбере, но интонацията и мелодията, напевността и ритъмът говореха за отминаващи епохи, за малки семенца, които израстват до скърцащи великани, за неизбежността на смъртта и за радостта на цветята, листата и почвата и всички твари, радващи се на краткия си миг тук.

Тя си представи Башалия как лети сред клоните, гонейки мушици, които проблясват на слънцето. В очите ѝ избиха сълзи, които винаги си бяха били там, удържани от лъжовната вяра, че вече не са нужни. Бяха солени.

Ксан продължаваше да пее, но под гласа ѝ се носеше друга песен, преплетена със златни ноти. Те я обливаха, докато Никс не се разкри за тях. Тя затвори очи и се понесе назад през епохите на кетра’каите в тези гори. Образите се размазаха. Тя се опита да ги последва, но се спъна, прекалено неопитна и необучена за такова пътуване. Зърна за миг тъмни скали, древни морета, затворени между тези стени, нещо размърдващо се в мъглите горе.

А после загуби ритъма и пропадна обратно в собственото си тяло.