Беззвездната корона

— Ти пееше толкова сладко — рече тя. — Как можех да не бъда привлечена от песента ти?

Никс преглътна.

— Какво имаш предвид?

Спомни си тигъра и жалкия си опит да се противопостави на неговата свирепост. Но онова изобщо не приличаше на хора на кетра’каите. Уменията на горяните в юларната песен бяха неповторими, те я носеха в кръвта си. Това се знаеше в цял Халенди и в по-голямата част от Короната. Малцина други бяха толкова надарени, но дори и те често имаха далечна роднинска връзка с тези горяни.

Никой не знаеше защо кетра’каите са запазили този талант. Никс помнеше някаква дискусия по тази тема в шести клас, между алхимици и йеромонаси. Монасите вярваха, че това е благословия от Дъщерята, тъмната лунна Ловкиня.

Никс се взря отново в редицата черупки по тоягата, изобразяващи вечната гонитба между Дъщерята и сребърния Син, която бележеше нарастването и намаляването на луната. Но си спомняше също в какво вярваха алхимиците: че дарът на юларната песен не е божия благословия, а е възникнал от необходимост. За да се оцелее в тази древна гора, гъмжаща от заплахи на всяка крачка, бе нужно нещо повече от ловни умения и горски познания. Алхимиците подозираха, че юларната песен е помогнала на горяните да оцелеят, да подчинят част от тукашната фауна на волята си.

Тя си представи как тигърът се отдалечава с подскоци.

„Може би алхимиците са прави.“

Все пак такова обяснение не я беше задоволило в шести клас и продължаваше да не я задоволява и сега. То не даваше отговор на главната загадка. „Откъде и как горяните са се сдобили с този наследствен талант.“

— Чух песента ти — повтори Ксан. — Беше пълна с толкова много скръб, но също и любов. Твоят зов измина голямо разстояние, за да стигне до мен, да ме повика при теб.

„Как е възможно това?“

Никс отново усети трошливите листа под коленете си, ножа на Канти в ръката си, пръста, галещ кадифената козина. Каменната могилка бе толкова далеч оттук. Бяха пътували цял следобед, докато стигнат до тази река.

— Как е възможно да сте ме чули? — попита тя на глас.

— О, силата на юларната песен не идва от устните, а от сърцето. — Жената сложи длан между гърдите си, а после я премести на гърдите на Никс. — Тя стига до онези, които знаят как да слушат с духа си.

На Никс не ѝ се вярваше на нищо от това и най-вече, че може да е надарена с юларна песен.

— Обаче внимавай — предупреди я старицата. — Има зверове като онзи тигър, които ще бъдат привлечени по дирите ти. Те ще се опитат да убият всеки, който рискува да ги обвърже.

Никс си спомни кръвта, напоила дрехите ѝ. Ако старицата бе права, значи не миризмата на кръв бе привлякла звяра. „Аз съм била.“ Нищо чудно, че опитът на Канти да заблуди тигъра с фалшиви следи се бе провалил.

— Освен това зверовете не са единствените, от които трябва да се страхуваш — добави старицата.

Никс се намръщи, очаквайки някакво обяснение, но Дала ги прекъсна. Изглеждаше нетърпелива.

— Ний крис ван яр’врен.

Ксан вдигна длан да успокои по-младата жена.

— Дала казва, че всички чухме песента ти.

— Вий яр’врен — натърти Дала.

— Я, яр’врен.

Никс се мъчеше да схване, местейки поглед между двете жени.

— Нещо не е наред ли?

Старицата се усмихна.

— Не, тъкмо обратното. За Дала е чест да срещне някого, с когото са се обвързали яр’врен. Боговете, които живеят в тях, никога не ни слушат, никога не ни пеят.

— Какви са тези „яр’врен“?

Изражението на старицата стана замислено, може би притеснено, а после тя отговори:

— Яр’врен са онова, което халендийците наричат мирски прилепи. Но те са нещо много повече. Били са докоснати от старите богове много отдавна и…

Бе прекъсната от вик наблизо. Никс се обърна, познала гласа на Фрел. Една от горянките, стоящи до храстите, замаха на Ксан и заговори бързо.

Старицата потупа Никс по рамото.

— Може би ще е по-добре да оставим тази тема засега. Виждам как пребледняваш от всичко това.

На Никс ѝ се искаше да възрази. Имаше още хиляди въпроси, но се остави на кетра’кайките да я заведат при другите. Докато вървеше, мислите ѝ продължаваха да се въртят около думите на Ксан, около възможността тя да носи в сърцето си някакъв вид юларна песен. Опита се да намести това знание в дупките от миналото си. Представи си голото ревящо бебе в блатата. Дали големият прилеп, който я беше спасил, бе знаел за тази нейна способност? Дали в плача ѝ не се е криела някаква зачатъчна версия на юларната песен, която е привлякла прилепа, а може би по-късно и Мърморко? Затова ли биволът винаги я следваше и я обичаше толкова… както и тя него?

„Дали песента не е свързала сърцата ни?“

Спомни си опита на Фрел да обясни способността ѝ да се слива с мирските прилепи. „Ти си живяла първите си шест месеца сред тях, била си учена от тях по времето, когато умът е още мек като глина, податлив, недобре оформен. Мозъкът ти е растял под непрекъснатия обстрел на беззвучните им писъци. При такова постоянно излагане той може да е бил изменен завинаги от писъците им, както дърво се огъва под ветровете.“