Беззвездната корона

Джейс изстена. Седеше на един дънер, толкова обрасъл с мъх, че не се виждаше дори петънце от кората. Беше свалил ботушите и разтриваше глезените си.

— Какво не бих дал да си топна краката в тези води — каза той на Никс, която стоеше наблизо.

Кетра’каите определено бяха наложили усилено темпо през гората. Вървяха неуморно, включително старицата. Въпреки това Канти подозираше, че се движат по-бавно от обикновено, за да се нагаждат към крачката на хората от низините. На групата ѝ бе отнело по-голямата част от деня, за да стигне до голямото езеро. Вчерашната преценка на Фрел, че могат да стигнат до Хейлса по пладне, бе разбита на пух и прах от реалното разстояние и трудностите. Пътят им дотук бе криволичещ, избягваше познати опасности, насочваше се към места за бране на редки билки или се отклоняваше за лов на дивеч.

През езерото откъм Спокоен кът долетя тих звън. Далечните камбани звучаха призрачно и самотно, отмервайки или последната следобедна камбана, или първата вечерна.

Джейс посегна към ботушите си. Ходенето им за днес още не бе свършило. Тепърва им предстоеше да заобиколят езерото, което щеше да им отнеме цяла вечер. В момента чакаха кетра’каите да довършат някакво отдаване на почит на брега. Фрел беше отишъл с тях и наблюдаваше церемонията, която включваше много кланяне. Горяните топяха ръце във водата и ги допираха до бузите си. Чуваше се тихо пеене.

Никс ги гледаше, скръстила ръце. Беше облякла наметалото на Джейс, след като то изсъхна през нощта, но го бе вързала хлабаво, така че през него се виждаше гола кожа и петнистата препаска на гърдите ѝ.

Канти бе уловил Джейс да хвърля крадешком погледи към нея, докато вървяха през гората. Не че обвиняваше калфата. Той самият бе правил същото. И не само разкритата ѝ плът привличаше вниманието им, дори това на Фрел — макар че погледите на алхимика бяха по-скоро изучаващи, отколкото възхитени.

С всяка измината миля около нея се трупаше някаква аура, събираше се като плащ върху раменете ѝ. Кожата ѝ блестеше не само от пот. Златните нишки в косата ѝ изсветляха, а останалото потъмня до сенки. Сякаш тя извличаше някаква странна жизненост от гората. Канти се съмняваше, че Никс изобщо го съзнава.

Със сигурност никой не го споменаваше, но всички го чувстваха.

Дори кетра’каите, които се озъртаха крадешком към нея и шепнеха помежду си.

Никс изглеждаше сляпа за всичко това. По време на дългото пътуване почти не бе продумала, явно потънала в мисли, за които още не бе готова да говори. Често се озърташе към кетра’кайската старейшина, но всеки неин опит да се приближи бе отблъскван, не със сила, по-скоро сякаш някакъв вятър изтласкваше жените и старицата от нея, ако Никс се приближеше твърде много.

Джейс също оставаше закрилнически близко до нея, като се задъхваше и пухтеше в опит да не изостава. Канти бе започнал да разбира доколко е подценявал издръжливостта на калфата и безграничната му вярност към неговата приятелка. Последното със сигурност се дължеше на някаква юношеска любов, която още оставаше неизречена. Канти бе изпитвал един-два пъти подобни чувства и знаеше колко са болезнени те за сърцето — прелестна мъка, примесена с надежда, желание и безкрайно много несигурност.

Въпреки това той долавяше у Джейс дълбини, за които калфата, също както и Никс, не подозираше. Когато Канти го видя за първи път, го прецени като немарлив, със слаби мускули и шишкаво тяло, закърнял от годините, прекарани в укритието на Манастира, всъщност нищо повече от едно голямо дете. Но след многото дни заедно бе започнал да осъзнава колко несправедлива е преценката му.

„Точно аз би трябвало да го знам най-добре.“

В ушите му още ехтяха множеството подигравки от миналото, от хора, които изобщо не го познаваха: Мухльото, Тъмното нищожество и много други, още по-груби.

И все пак, въпреки че напоследък мнението му за Джейс се бе повишило, понякога му се искаше да го зашлеви през мърлявото лице. Като сега например.

Като си обу ботушите, Джейс посочи към езерото.

— Говори се, че водите на Хейлса притежавали чудодейни целителни сили. Мнозина идват тук с тежки болести и се кълнат, че пиенето на тази вода или къпането в нея ги е излекувало.

Канти затвори очи и изпъшка наум. Спомни си широката усмивка на Джалик и думата, която горянинът бе изрекъл, сочейки купичката с прашец. „Краал.“ Явно кетра’каите имаха лек срещу скрийчовете.

Тих стон го накара да отвори очи. Никс бе пристъпила от мястото си край дънера към езерото. Каквато и магия да се бе просмукала в нея, сега се свлече от раменете ѝ и снагата ѝ се прегърби. Той знаеше от какво се страхува тя, каква вина я гризе. Обещанието за целителни води отваряше в сърцето ѝ рана, която едва бе зараснала.

Канти се приближи до нея и прочисти гърло, опитвайки се да си докара лекомислие, което не чувстваше.

— Това е само легенда — рече насмешливо. — Онзи разузнавач, когото познавах, Бре’бран, се присмиваше на такива приказки.

Това бе лъжа, но Канти знаеше, че Никс има нужда да я чуе.