Беззвездната корона

Оттатък вратата имаше голям двор, открит към мъгливото небе. По стените висяха лампи. От двете му страни се редяха сводести врати, преградени с решетки. През най-близката Никс зърна конюшня, където тъпчеха няколко коня, явно изнервени от шумотевицата на двора.

Никс остана близо до рамото на Джейс.

В другия край на двора се биеха двама мъже, сечаха и мушкаха; и двамата имаха резки по ризите и панталоните, някои от тях потъмнели от кръв. Единият държеше сребърен меч, който святкаше в ръцете му. Другият въртеше две остриета, толкова тънки, че приличаха повече на мираж, отколкото на стомана. Двамата се нападаха и парираха, мушкаха и отскачаха. Ботушите им танцуваха по калдъръмения двор. Пот блестеше по лицата и на двамата, устните им се кривяха в гримаси или се усмихваха свирепо, сменяйки тези изражения със същата бързина като сипещите се удари.

Разтуптяното сърце на Никс се успокои, когато разбра, че те просто тренират, макар и свирепо, но не се опитват наистина да се убият. Момчето се насочи към двамата и подсвирна, за да им привлече вниманието. Те най-после спряха задъхани и се втренчиха раздразнено в него.

— Какво има, момче? — По-набитият от двамата приглади зад ухото си един мокър кичур синкавочерна коса. — Дано да е нещо важно, иначе ще ти отвъртя един здрав шамар, задето ни прекъсна.

Раменете на момчето се вдигнаха към ушите му и то заровичка припряно в джоба си.

— Остави го на мира, Дарант — каза другият, прошарен мъж с тъмна четина по бузите и брадичката, подправена със сиво в тон с дългата му коса. Имаше назъбен белег на едната буза. — Преди хлапето да се е напикало.

Дори от вратата Никс долови опасността, излъчваща се от тези двама мъже.

— Съ… съобщение — изблея най-после момчето. Измъкна сгънатото листче, което бе получило от Фрел, и го подаде на мъжа с белега.

С тежка въздишка той прибра меча си и го взе.

— Искане да си платим за още една нощувка, предполагам. — Хвърли кос поглед на партньора си. — Сякаш ханът няма вяра на един пират.

„Пират ли?“

Никс хвърли поглед към Фрел, който чакаше отстрани. Взорът на алхимика оставаше вперен в мъжа, който държеше съобщението. На лицето на Фрел бе изписана същата почуда, както когато бе наблюдавал церемонията на кетра’каите край езерото — сякаш виждаше оживяла история.

Мъжът на двора се вцепени, щом видя червения восъчен печат върху съобщението. Бързо го счупи и прегледа написаното там. Хвърли поглед към момчето, което посочи Фрел.

— Ти ли донесе това? — извика мъжът на алхимика. — Написано от ръката на игуменка Гайл?

Фрел кимна, почти се поклони.

— Да, но идвам с нещо много повече. — Обърна се към вратата и прошепна, махвайки с ръка: — Никс… можеш да излезеш, безопасно е.

Тя не беше много сигурна в това, но излезе на двора, а Джейс и Канти я последваха.

Фрел пак се обърна към мъжа.

— Идвам с изгубената дъщеря на Марейн.

Никс направи крачка назад. Изгледа мъжа със същото смайване, което се виждаше и на лицето на непознатия. Едва чу следващите думи на Фрел, когато той посочи през двора.

— Никс, това е Грейлин си Мур, който може да ти е баща.

Те се взираха един в друг в продължение на един замръзнал миг.

— Не… — прошепна накрая мъжът. — Не е възможно.

Въпреки това направи предпазлива крачка към нея.

Тя отстъпи и се блъсна в Канти и Джейс.

— Държа те — прошепна принцът зад нея.

— И двамата те държим — добави Джейс.

С тяхната подкрепа тя остана на място. Смайването ѝ се превърна в нещо по-студено. Ако в това имаше нещо вярно, пред нея бе рицарят, който я беше оставил да умре в блатата.

Докато се приближаваше, той я оглеждаше, първо с едното си око, после с другото. Крачките му изведнъж се запънаха. Той се смъкна на едно коляно. Гласът му заекна, когато се опита да заговори.

— Ти… ти приличащ досущ на нея. Не може да има грешка. — Погледът му я изпиваше. В очите му избиха сълзи, сякаш предизвикани едновременно от мъка и щастие. Устните му се стиснаха в агония. — В името на всички богове… Сигурен съм, че си дъщеря на Марейн.

Никс направи първата си крачка към него, притеглена от скръбта му и чувството му за вина, които съвпадаха с тези в собственото ѝ сърце. Огледа лицето му, търсейки сходство в чертите им, но видя само един суров — и сломен — мъж.

— Аз… съжалявам — прошепна тя на непознатия. — Но се съмнявам, че в това има нещо вярно.

Думите ѝ го нараниха, но тя не изпита задоволство, колкото и да го бе мразила през по-голямата част от живота си. Гневни думи се таяха в гърдите ѝ, отдавна превърнали се в камък. Тя не знаеше какво да мисли за този низвергнат рицар. Беше се опитала да се подготви за това, но никога не бе вярвала, че наистина ще се случи. Не смееше дори да се надява.

А сега, когато се бе случило…

Тя осъзна суровата истина.

„Той не означава нищо за мен.“

Сякаш в отговор на съкровените ѝ мисли някакво ръмжене отекна през двора. После още едно. От една конюшня вдясно голяма ивичеста сянка прескочи преградата, последвана от втора. Приличаха донякъде на вълци, само че стигаха чак до гърдите ѝ. Кръстосваха насам-натам, привели глави и вирнали косматите си уши.

Джейс ахна, а Канти изруга.