Беззвездната корона

Затвори очи, за да не гледа дима навън, и се замисли вместо това как държи детето в ръцете си. Представи си корона от къдрава руса коса, също като неговата, и ярките изумрудени очи на любимата му Миела. Вече го изпълваше бащинско закрилническо чувство. Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на детето му.

— Не бива да се бавим — подкани го васален генерал Хадан от няколко стъпала под него. — Кралят ни чака. А яростта го е направила избухлив.

Микен кимна разбиращо. След като бе чул за клашианската атака, препусна с всички сили назад към Върховръх и пристигна с утринната камбана. Лъснатите му черни ботуши бяха протрити от стремената и конските косми, по тъмносиньото му наметало бе полепнала половината от калта по пътя, а тялото му вонеше на пот, както негова, така и на коня му. Веднага щом остави животното в конюшнята да го натимарят и разхладят, се отправи към легионерската баня, за да отмие мръсотията от пътя.

Но още преди да е успял да свали наметалото се появи Хадан — баща му го викаше веднага. Като знаеше, че не може да откаже, нито дори да се бави, Микен тръгна с него.

И все още им предстоеше доста път.

Микен последва каменоликия Хадан по виещите се стълби, покрай мястото, където бе оставил коня си, и още по-надолу, където хоросановият градеж преминаваше към първичен камък. Най-после стигнаха до една площадка и част от стената, която не изглеждаше по-различна от останалите. Но една пукнатина там криеше проход, който Хадан отключи с черен ключ. Васалният генерал бутна една тясна врата и прекрачи през прага.

— Хайде, по-бързо — каза грубо.

Микен го последва и затвори вратата след себе си. Тръгнаха по дълъг коридор, който се спускаше още по-надолу. Микен вървеше приведен, усещайки тежестта на укрепленията над главата си. Нямаше пушливи факли, които да осветяват пътя им, само меко сияещи жилки в скалната стена. Те обагряха бръснатото теме на Хадан в болнава бледнота.

Микен мразеше да слиза в Крепостта на Изповедниците, но разбираше нуждата тайните да бъдат заровени надълбоко и че е по-добре някои мрачни знания да бъдат скрити от яркия взор на Небесния отец.

Стигнаха до една отворена врата, обрамчена в огнена светлина.

Хадан ускори крачка, явно също толкова доволен като принца да се махне от този коридор. Или може би го привличаше онова, което се намираше отпред.

Оттатък абаносовата врата имаше просторна сводеста зала. Обсидиановите ѝ стени бяха начупени на хиляди огледални повърхности, които отразяваха кръга от факли, трепкащи пред други абаносови врати, всичките запечатани освен тази зад Микен и още една вдясно, където чакаха две фигури.

Хадан се втурна напред, подгъна крак и наведе глава.

— Ваше величество.

Микен го последва само миг по-късно и също падна на коляно.

— Татко, съжалявам, че пристигнах толкова късно след такава подла атака срещу всички ни. Трябваше да съм тук.

Крал Торант махна и на двамата да станат.

— Радвам се, че си отново във Върховръх, Микен.

Принцът се изправи. Баща му изобщо не изглеждаше радостен. Мраморнобялата му кожа бе пепелява, почти сива. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки и засенчваше сините му очи, придавайки им буреносен вид. Даже бе свалил разкошните си одежди с бродерии и кадифе и носеше легионерски ботуши и тънки кожи, набръчкани на коленете и лактите. Това бяха рицарски дрехи, които се слагаха под бронята. Единствената му украса бе проста тъмносиня туника върху кожите с емблемата на дома Масиф.

Това бе върховен крал, готвещ се за война.

Микен оцени облеклото на баща си и суровото му изражение. Можеше да усети как буреносните облаци се трупат около раменете на краля — и даде безмълвно обещание.

„Ще направя всичко по силите си, за да бъда ярката мълния на твоя мощен гръм.“

Кралят се обърна към мъжа, който чакаше до него — мъж, който откакто Микен се помнеше, се спотайваше в сянката на баща му. Очите насред татуираната лента на Изповедника се взираха сурово в принца, сякаш подразнени от нахълтването му тук — докато кралят не заговори.

— Рит, отведи ни при затворника. Дадохме на Витаас достатъчно време, за да се подготви.

Изповедникът се поклони и се обърна към вратата зад себе си.

— Той би трябвало да е готов, докато стигнем, особено като се има предвид, че ни чака доста път.

Кралят и генералът последваха Рит. Микен си пое дълбоко дъх, докато никой не го гледаше, и тръгна след тях. Никога не бе влизал по-навътре от този праг в Крепостта на Изповедниците и се беше надявал това никога да не стане. Той бе принцът, който блестеше най-добре под слънцето, облечен в ярка броня. Звънът на стомана и трясъкът на щитове бяха неговата музика. Предпочиташе да остави тези мрачни места на създанията, които избягваха Небесния отец. Говореше се, че коридорите тук треперят от писъци, идещи както от човешки гърла, така и от демонски.