Беззвездната корона

Микен бе скръстил ръцете на гърдите си в опит да скрие ужаса си, да замаскира всеки признак на шок или страх пред баща си и васалния генерал. Усещаше мириса на кръв и дори на локвата пикня под стола — жената се бе изпуснала по време на мъченията. Езикът му долавяше вкуса на горчивите алхимикали, горящи в огнището.

Стараеше се да не поглежда към стола. Знаеше, че Анскар ви Дон, предводителят на групата вирлиански гвардейци, се е върнал от блатата бесен и с празни ръце. Доколкото бе успял да разбере Микен, брат му Канти бе избягал с момичето, оцеляло чудодейно от отровата на прилепа.

„Братко, в каква беля си се забъркал?“

Това бе въпрос, който се нуждаеше от отговор. Анскар подозираше, че тук се крие още нещо — заговори, вплетени в кроежи. Затова се бе върнал с игуменката на училището, вярвайки, че тя знае повече, отколкото иска да признае. За да получи отговори, я бе довел пред краля.

Микен преглътна и погледна окървавената жена.

„А баща ми я е дал на ифлелените.“

Рит сякаш забеляза смущението им.

— След като игуменка Гайл е толкова упорита, опасявам се, че това е единственият начин да я накараме да проговори. А при положение че доковете ни димят и се носят слухове за кораби, събиращи се край бреговете на Клаш, не смеем да губим време с обикновени методи на разпит.

— Но какво правите сега? — прошепна Торант.

— Това е техника, усъвършенствана от Витаас, но произлязла от векове изследвания. — Рит се обърна към своя събрат Изповедник. — Готов ли си? Можеш ли да ни демонстрираш?

Витаас се поклони и се върна до масата. Взе една медна кутия, от която стърчаха същите игли, само дето всяка завършваше с кичурче влакънца, толкова фини, че приличаха повече на мек пух. Той бутна едно малко лостче отстрани и кутията тихо зажужа.

Шумът плъзна из стаята и се усили, уловен между железните стени. След още миг стана остър като най-финото острие и в същото време назъбен като трион. Дращеше ушите на Микен, забиваше се в черепа му. Дори Хадан трепна — а принцът веднъж го бе виждал как шие рана от меч на собственото си бедро, без да му мигне окото, и даже се смееше, докато забиваше иглата в плътта.

Малките пухкави влакънца засияха слабо и сякаш самият въздух затрептя около връхчетата им. А пронизителният звук се извисяваше все повече.

Болезнено ахване привлече вниманието на Микен към жената. Очите на игуменката бяха отворени, но изглеждаха слепи, а устата ѝ бе изкривена в гърч на агония. Стърчащите от скалпа ѝ игли сега грееха със същото сияние като влакънцата от кутията. Сякаш трепереха целите в черепа ѝ.

Витаас изучи реакцията ѝ, докато лицето на жената не се отпусна, покорявайки се на прилаганата магия. Все пак челото ѝ остана оросено с пот, като сок, изстискан от слива. Някъде вътре в себе си тя явно се бореше срещу атаката.

Витаас кимна на Рит.

Изповедникът се обърна към крал Торант и заговори по-високо, за да бъде чут през нищенето на медната кутия.

— Сир, сега можете да я питате каквото искате. Тя няма да е в състояние да ви откаже. — Той махна към игуменката. — Волята ѝ е потисната и не оставя място за лъжи.

— Но как…? — промълви Торант отвратен, но и очарован.

Рит въздъхна, явно търсейки начин да го обясни на човек, който не е навътре в Изповедническите знания. Най-после се спря на едно обяснение.

— Знаете за юларната песен, нали? Как някои имат таланта да укротяват най-дивите зверове и да ги карат да изпълняват повелите им. Това, което правим тук, е до голяма степен същото — използваме звук, топлина и въздушни вибрации, за да лишим други от волята им и да ги заставим да се подчинят на нашата.

Гласът на Хадан бе дрезгав от смайване.

— Значи с този метод можете да имитирате юларна песен?

Микен изобщо не споделяше одобрението на генерала. „Това не е имитация на юларна песен, а някакво нейно извращение.“

— Точно така. — Рит се обърна към краля и посочи към игуменката. — Питайте каквото ви интересува.

Кралят пристъпи напред и трепна от звука, когато се приближи до стола.

— Игуменко Гайл, каква роля изиграхте вие в изчезването на моя син Канти?

Мътните очи намериха сили да помръднат и да се спрат на Торант. Напуканите устни се разделиха.

— Аз… му казах. Иде… иде голяма опасност. Лунопадът… ще погуби всичко.

Кралят настръхна. Микен знаеше колко вяра влага баща му в поличбите за бъдещето. Торант държеше в двореца си също толкова ясновидци и гадатели, колкото и робини за наслади.

— Кой говори за такава гибел? — попита Торант.

— Ал… химик Фрел. Той измерваше… звездите. И още някой…

— Кой?

— Едно момиче… Никс… чуло предупрежденията в писъците на мирските прилепи.

Хадан изпръхтя презрително.

Кралят му махна да мълчи.

Рит сви рамене.

— Истина или не, но игуменката вярва в това. Тя не може да лъже.

Въпреки това Хадан бе скептичен. Генералът не вярваше в нищо, което не може да посече с меча си.