Беззвездната корона

— Да вървим — каза Фрел и задърпа Канти. — Ако поддържаме добро темпо, можем да стигнем Хейлса утре по обяд. И до последната вечерна камбана да сме в Спокоен кът.

Тръгнаха отново на север, следвайки магнита в пътеводното стъкло на алхимика.

Канти вървеше най-отзад, с лък в ръка и стрела на тетивата. Беше чувал много истории от Бре’бран — ловеца от Предела, който го бе обучавал преди две години — за опасностите, криещи се сред красотата на тази древна гора. Бре’бран го бе предупредил как Облачен предел подмамва непредпазливите да свалят гарда си — със сладките трели на птичите песни, с ромоленето на сребърните поточета, с шепота на вятъра в листата. Даже непрекъснатият облачен покров се виеше лениво над главите им и ги оплиташе в хипнотична магия, подсилена от струйките мъгла, стелещи се като сън.

Нещо повече, самата гора омайваше погледа с красотата си. Тя отказваше да бъде пренебрегната. Във всички посоки се издигаха дънерите на огромни елши. Тези вечни мъгливи великани бяха белите колони на гората — подпираха небето и чезнеха в облаците. По множеството им клони с всеки повей на вятъра трепкаха златистозелени листа, шепнейки на незнайния език на древната гора.

Под този призрачен покров се гушеха групички смърчове и борове. Под тях земята бе застлана с листа и иглички, през които надничаха розови огнецветчета. Всеки камък и скала бяха нашарени с ярки петна алени, лилави, изумрудени и сапфирени лишеи. Храстите представляваха смесица от хвойна, арония, елда и дори драскащи зимни рози.

Той гледаше как рубинени криле се стрелкат през високите клони и дълги опашки проблясват ту в черно, ту в сребърно, сякаш дават сигнали на гората отпред за приближаването им. После, като че ли привлечени от ятото, по-малки птички в медно-златно оперение прелетяха след другите, чуруликайки укорително надолу към преминаващите.

Някакво шумолене отдясно привлече вниманието му.

Той свали поглед тъкмо навреме, за да зърне група пъстри пъдпъдъци да пробягват по килима от листа, малките гребенчета на главите им се поклащаха. Канти вдигна бързо лъка с надеждата да свали един, а може би два. Но те изчезнаха в храстите, преди да се е прицелил.

Той понечи да свали лъка… и сърцето му се разтуптя, щом осъзна нещо.

Всички птици се движеха в една и съща посока. „Напред.“ Той погледна през рамо. Гората си оставаше все така спокойна. Дали нещо ги бе подплашило и ги бе накарало да побегнат — нещо повече от стъпките на четиримата?

„Никс…“

Дрехите ѝ бяха влажни от кръв.

Дишането му се учести, ушите му се наостриха, ослушвайки се за леко пристъпване на лапи или заплашително ръмжене. Не чу нищо, но това не го заблуди. Каквото и да бе държало горските хищници надалеч, вече го нямаше, прогонено от съблазнителния мирис на прясна кръв. Някакъв звяр бе надушил миризмата и ги следваше.

Той се втурна напред към другите. Те усетиха тревогата му и се обърнаха.

— Дебнат ни — предупреди ги той.

Джейс се огледа, стиснал копието до гърдите си.

Фрел се намръщи назад към пътеката.

— Сигурен ли си? Какво е?

Канти нямаше отговор на нито един от двата въпроса, но чувстваше увереност, просмукваща се чак в костите му. Бе ловец твърде отдавна, за да пренебрегне този инстинкт.

Никс се взря в него и явно прие думите му на вяра.

— Какво ще правим?

Той я посочи.

— Трябва да свалиш окървавените си дрехи.

Тя се ококори.

— Всичко — настоя той. — Всичко, по което има дори капка.

Тя не възрази. Свали изцапаното си наметало, охлаби връзките на туниката си и я смъкна презглава. Остана по панталони, меки ботуши и долна риза без ръкави. Ризата бе нашарена с точки кръв, просмукали се до нея. Тя изсумтя и я хвана, за да я свали.

Джейс пусна копието, смъкна собственото си наметало и го разгъна, за да прикрие голотата ѝ. Държеше главата си извърната.

Канти грабна окървавените дрехи, изтича назад и хвърли по една от двете страни на пътя им. После се върна и хвана долната риза, която тя му подхвърли.

Захапа я между зъбите си. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на потта и кожата ѝ.

Джейс му се намръщи.

— Какво…?

Канти махна припряно, за да отклони въпроса, обърна се към най-близката елша и се покатери на долните ѝ клони. Качи се колкото високо можеше и прикова дрехата към дънера с една от стрелите си. Помоли се онова, което ги преследваше, да се подлъже, че жертвата му се крие в короната на дървото — поне за известно време, колкото им е нужно да се измъкнат.

Скочи долу и отчупи клон от един смърч. Подаде го на Никс, която сега носеше наметалото на Джейс.

— Размажи сока по ръцете си, за да прикриеш всякаква миризма на кръв, останала по тях.

Докато тя го правеше, Канти ги поведе напред.

— Давайте по-бързо. Не знам колко време ще ни спечели това.

Забързаха. Канти вървеше последен, като продължаваше да наблюдава тихата гора. Затаяваше задълго дъх и се ослушваше за някакви признаци на преследване. Когато чу тихото изпукване на клон далеч в гората, спря и вдигна лъка си.

Вслуша се по-внимателно, но не долови нищо друго.

„Още си тук, нали?“