Беззвездната корона

— Може би, но трябваше да взема предвид теглото на бронзовото ти съкровище. — Лира хвърли преценяващ поглед към Шая. — Сигурно само тя тежи колкото няколко мъже.

Пратик неохотно призна пред себе си, че тя е права. Водачът на сала се бореше с кормилото и въртеше педалите с оросено от пот чело. Даже само с тях четиримата на борда теглото на Шая явно бе проблем. През тесния прозорец отпред се виждаше, че салът се спуска бавно към морето долу. Мъжът дръпна някаква ръчка до коляното си и от задния край изригнаха пламъци, току под отворената врата зад тях.

Пратик се отдръпна от този алхимичен огън.

— Няма да успеем да стигнем до брега — заключи водачът с гримаса, докато се мъчеше да забави падането им.

Пратик огледа морето. Рухването на „Понито“ го бе отнесло далеч от Залива на обещанията. И което бе по-лошо, при бягството им малкият сал се бе изстрелял още по-навътре в морето.

Водачът използва маневрените пламъци, за да ги обърне към далечния бряг. Въпреки това салът се спускаше все по-ниско.

— Прекалено сме тежки — предупреди ги мъжът.

— Какво ви казвах? — Лира привлече отново вниманието на Пратик. Беше извадила меча си и го бе насочила към тях. Върхът му се колебаеше между него и Райф. — Изглежда, ще трябва да облекчим товара.

34.

Райф вдигна длани към Лира, което само привлече вниманието на меча ѝ към него. Той потърси трескаво някакъв аргумент, за да запази всички на борда. Замисли се дали да не заповяда на Шая да изхвърли господарката на гилдията от сала, но ако изречеше подобно искане на глас, това би сложило край на всяка надежда за помирение. А и честно казано, не бе сигурен, че Шая ще се подчини. Досега волята и действията ѝ се оказваха прекалено капризни.

Все пак тази мисъл му даде аргумент.

Райф сложи ръка на гърдите си и заговори бързо, сякаш животът му зависеше от това — което си беше истина.

— Чуй ме. Лира. Шая ще слуша само мен. Ако се надяваш да офейкаш с нея, ще имаш нужда от сътрудничеството ѝ, тоест от мен.

Тя сви рамене и насочи острието към Пратик, който отстъпи крачка назад.

Райф застана пред Окования.

— И без съмнение знаеш, че имах причина да освободя Пратик, Окован към Релис им Малш — негодник, който ти е известно, че търгува с алхимични тайни.

Това беше лъжа, но Райф подозираше, че тя няма да признае невежеството си за нещо, което той твърди, че знае.

Продължи да говори, като сочеше Пратик.

— Това е неговият главен алхимик. Той знае за древните загадки и тайнства повече от когото и да било. Тъкмо той поддържаше Шая в движение с помощта на алхимикали, които само той може да изработи, за да я зареждат и да ѝ дават сила.

Райф се обърна за потвърждение към Пратик и повдигна вежди с надеждата, че той ще подкрепи лъжата.

Окованият разбра и скръсти ръце.

— Създания като Шая са известни на малцина в Южен Клаш. Моят господар държи в сарая си в Кисалимри важна библиотека, претъпкана с древни томове, някои написани скоро след Панта ре Гаас. Библиотеката е посещавана от самия дреш’ри на Имри-Ка.

— Забраненото око — преведе Лира и присви очи с отвращение.

Райф разбра. Носеха се слухове за такава клика, която се ровела в древното минало, търсейки опасни знания. За тях се говореше също, че използвали жестоки и кървави методи, дори принасяли в жертва бебета, за да постигнат целите си.

Райф гледаше Пратик и се чудеше колко ли от онова, което бе казал току-що, е истина. Знаеше, че за един Окован е трудно да лъже. Затова подозираше, че в думите му има нещо вярно.

Лира стигна до същото заключение и свали меча.

— Тогава какво предлагате?

Райф беше готов за този въпрос. Посочи към прозореца.

— Може да не успеем да стигнем до халендийския бряг на север или дори до блатата на юг, но скалите на Земелом са по-близо. С попътен вятър би трябвало да можем да се доберем до Облачен предел.

— На изток — промърмори Пратик и хвърли поглед към Шая.

Райф кимна.

— Може би ще мине време, преди някой да осъзнае, че едно определено бронзово съкровище не е потънало в морето. Междувременно, ако човек иска да се скрие, онези мъгливи гори биха му дали идеалното убежище.

Лира се обърна към водача на сала.

— Можем ли да стигнем дотам?

Той въздъхна тежко и насочи носа на съда към скалите.

— Може би, но на косъм.

Лира прибра меча си, но продължи да стиска ножа.

— Ако искаш да живееш, ще го направиш.

Всички се събраха зад него. Високият тъмнокос мъж се бе привел над кормилото и въртеше умело педалите с тихо скърцане на скрити жици и колелца. Ако се съдеше по дупката в горния край на ръкава му, беше аглероларпокец. Клеймото на ранчото му бе задраскано с Х, също като на писаря на бюфета. Изгнаник, прокуден да се носи вечно по ветровете. Това бе печална съдба, но тя бе развила умение, което Райф определено оценяваше в момента.