Беззвездната корона

Райф се надигна от пода на каруцата. Група кетра’каи се бяха събрали до дънера на дебела елша. Корените ѝ стърчаха от пръстта, покрити с мъх. Докато горяните пристъпваха от крак на крак и шепнеха смаяно, Райф забеляза нещо блестящо, заровено в подножието на дървото.

Със свито сърце скочи от каруцата и се втурна напред. Присъедини се към Лира, която тъкмо слизаше от седлото. Пратик го последва. Всички заедно си пробиха път през кетра’каите.

Пратик го сграбчи за ръката, когато гледката се разкри пред тях.

— Съжалявам — прошепна той.

Бронзовата фигура лежеше на една страна, полузаровена в листата. Стъклените ѝ очи се взираха в него мътни и безжизнени. Единият ѝ крак бе изкривен, огънат в неправилната посока.

„Не, не, не…“

Райф се хвърли напред.

— Шая…

Ксан вече бе там, на колене, вдигнала ръце над бронзовата коса на Шая.

Райф вдигна лице към небето, сякаш искаше да се помоли на боговете. Но вместо това огледа разперените клони на елшата, покрити със златни листа и издигащи се нагоре към облаците. Представи си как Шая пада през тях, но не личеше да е засегнато нито едно листо или клонка.

Студеният въглен в сърцето му се затопли.

„Тя не е паднала тук.“

Обърна се към гората и едва сега забеляза пътеката от изпочупени храсти и огънати клони. Представи си как Шая залита по нея, хващайки се за клоните, за да продължи да се движи… преди най-после да бъде надвита от раните си.

Пратик стоеше наблизо с пътеводно стъкло в ръка. Беше се намръщил. Видя накъде гледа Райф и пристъпи към него.

— Сбърках — каза Пратик. — Пътят ѝ не е водил към скалите на Булото. Тя се е отдалечавала от тях.

Лира стоеше със скръстени ръце.

— Нищо чудно, че не можахме да я намерим.

— Тогава накъде е отивала? — попита Райф.

Пратик се обърна към гората. Погледът му проследи посоката, накъдето изглеждаше, че се е движила Шая. Оттам долитаха гърмежи, придружени от проблясъци светлина. При всеки взрив мъглата изсветляваше достатъчно, за да се види зеленикавият ѝ оттенък.

— Опитвала се е да стигне до Ейтур — каза Пратик.

— Защо? — попита Лира.

— Може би се е опитвала да се върне при нас — предположи Райф и го прониза болка, като си представи как тя се мъчи да се върне при него.

Пратик отхвърли романтичната му представа.

— Повредата ѝ може да е била прекалено тежка и да е изцедила бързо енергията ѝ. Ако е така, тя вероятно е търсила начин да подсили огньовете в себе си със слънчева топлина, преди да продължи пътуването си.

Лира се навъси към потрошената фигура.

— И сега си е отишла завинаги.

— Не — обади се Ксан, която все още държеше дланите си над студения бронз. — Тя още пее, макар и тихо.

Въпреки изцъклените очи и потрошеното тяло на Шая Райф осъзна, че Ксан трябва да е права. Че как иначе старицата би могла да ги доведе дотук? Въгленчето на надеждата в него се разгоря по-силно.

Ксан се обърна към тях.

— Трябва да я качим в каруцата ви. Хайде, бързо.

Райф се поколеба — беше го страх да я мести.

В този момент оглушителен гръм привлече вниманието им към езерото. Там разцъфна огнено кълбо, достатъчно ярко, за да заслепи очите им, преди да угасне. От ударната вълна всички листа наоколо затрепериха, а мъглата се завихри към тях и се разкъса.

Райф зърна далечен проблясък на изумрудени води, преди мъглите да се съберат отново.

Ксан посочи с тоягата си към каруцата.

— Нямаме време.

Думите ѝ се оказаха верни. Небето на запад помрачня. Огромен буреносен облак плъзна откъм отровното езеро и мина високо над тях. Гората наоколо притъмня. Създаваше се чувството, че ги притиска някаква голяма тежест.

Но тази гигантска сянка не бе хвърляна от буреносен облак.

Вдигнала глава. Лира позна онова, което висеше над гората.

— Боен кораб…

Рит се хвърли през бака към щурвала на „Пиул“.

— Спрете! — изкрещя едновременно на кормчията и на командира на бойния кораб, грамаден плещест вирлианец, казваше се Браск хи Лаар.

Червеното лице на командира се обърна намръщено към Рит.

— Защо? Имаме заповед да стигнем до края на езерото, а после да затворим примката около доковете на Спокоен кът от нашата страна.

— Освен ако не получите други нареждания — напомни му твърдо Рит. — Васален генерал Хадан ми даде свободата да търся един артефакт, откраднат от кралството, оръжие с огромна сила.

Браск поклати раздразнено глава, но махна на кормчията.

— Прави каквото казва той. Спри кораба.

Кормчията кимна отсечено и закрещя заповеди, предавайки командата по целия бак. След малко огнепламовите горелки отвън зареваха, борейки се с инерцията, която ги носеше напред.

Браск се обърна към Рит.

— Как се надяваш да намериш нещо в това мъгливо море?

Рит вдигна предмета, който държеше.

— С това.

В ръката му имаше кристално кълбо. Скерен бе изработил този уред в Крепостта на Изповедниците специално за това пътуване. Кълбото от полиран кристал бе пълно с тежко масло. В него имаше окачени в кръг малки магнити, всеки омотан в медна жица. Рит си представи по-голямата версия на този прибор. Тя обкръжаваше бронзовия бюст в Крепостта на Изповедниците. Всеки магнит бе чувствителен към излъчванията на подобни свещени артефакти.