Беззвездната корона

Докато слушаше, в главата му изникна отново старата люлчина песен на майка му, сякаш призована от напева на жените. Около него всички кетра’кайки свалиха длани към бронзовата фигура на Шая. Там, където я докосваше всяка ръка, тъмният бронз се разтапяше до по-светли медно-златни багри. Магията се разстилаше от пръстите им и се събираше в течно петно на гърдите на Шая.

Беше все едно жените носят слънчевата светлина в докосването си, но Райф знаеше, че силата е не толкова в ръцете им, колкото в пеенето им, събудена от гласове, достатъчно мощни да проникнат през бронзовата кожа и да затоплят студените огнища в нея, да ги върнат към живот.

Тънки, силни пръсти — пръстите на Ксан — го хванаха за китката и притеглиха ръката му към центъра на завихреното петно. Натиснаха я надолу между гърдите на Шая, сякаш го канеха да усети пулса, който той знаеше, че не съществува.

Когато кожата му докосна бронза, пеенето се усили — но той го чуваше не с ушите си, а със сърцето си. Люлчината песен на майка му също отекваше там, като ту се усилваше, ту спадаше, намерила дом в тази по-голяма мелодия. После се надигна нещо ново — златна нишка от топъл бронз, която се вплете във всичко, събра го в едно. Но получилата се песен не беше съвсем нова. Приличаше по-скоро на почти забравената песен на майка му. Само че тази песен сега съществуваше в него и извън него. Сияеше достатъчно ярко, за да може да проследи нишките ѝ надолу до Шая и обратно до собственото си сърце.

Спомни си как се чудеше защо е толкова здраво свързан с бронзовата жена. В Наковалнята, когато се питаше дали тя не го е обвързала с някаква безмълвна версия на юларната песен. Сега разбираше, че е бил прав — но в същото време не е бил. Онова, което ги свързваше, не бе песен на заповед и принуда. А мелодия, създадена в еднаква степен от неговата самота и отчаяние и от самотата и безпътицата на Шая. Те бяха имали нужда един от друг и се бяха намерили. Това не бе подчиняваща песен, а песен на другарство, на две споделени души.

Топли пръсти намериха ръката му и притиснаха дланта му по-силно към гърдите на Шая.

Тъй като все още бе унесен в песента, му трябваше един миг, за да осъзнае, че не Ксан го държи. Той се взря в бронзовите пръсти върху своите.

— Шая…

Стъклените очи го гледаха. Все още бяха студени, но в тях вече проблясваше едва доловима топлина.

— Тук съм — прошепна той.

Песента на горяните около него се усили, но той усещаше, че другите не се опитват да съживят повече Шая. Подозираше, че напевът им няма огнената сила на Небесния отец. Имаше сила само колкото да я събуди, да я поддържа известно време.

Вместо това новото кресчендо служеше на друга цел. Обединените им гласове се надигнаха високо, бавно скривайки сиянието под по-великата си песен.

Скоро Райф вече почти не можеше да долови онези златни нишки. Но знаеше, че подобна маскировка не е предназначена да заблуди неговите очи. Той се взря нагоре, докато каруцата излизаше от гигантската сянка на бойния кораб, за да поеме отново през огрените от слънцето мъгли. Примижа срещу блясъка, гледайки как тъмната луна залязва към сиянието на зелените води на Ейтур.

Разбираше.

„Онези очи там — те са тези, които трябва да останат слепи.“

Застанал на брега на Ейтур, Рит разтръска кълбото на Скерен, после го задържа неподвижно. Взря се в колебаещите се стрелки, чакайки ги да спрат, да посочат накъде да върви. Но те само се клатушкаха и въртяха в маслото, някои даже сочеха в противоположни посоки. Той се опита да завърти уреда, а също и сам се завъртя в кръг.

Пак нищо.

Браск гледаше безсилието му от края на рампата, протягаща се от надвисналата грамада на „Пиул“. Аленото лице на командира бе потъмняло. Рит го бе накарал да снижи кораба над езерото и да спусне рампата към брега. Трима следотърсачи с тилазаври на вериги вече бяха тръгнали да претърсват гората напред. Но главната ловна дружина, която се състоеше от дузина конни рицари, предвождани от заместника на Браск — брат му Рансин, също вирлианец — чакаше указанията на Рит.

— Имаш ли някакви други насоки? — попита Браск, губеше търпение. — Не мога да позволя брат ми и останалите да обикалят в кръг тук.

Рит свали кълбото, готов да признае поражението си. „Може би трябва да сме във въздуха, за да уловим отново сигналите. Може би толкова близо до гората някакво естествено излъчване скрива местоположението на артефакта.“

Обърна се към Браск, готов да остави наземното претърсване на тримата следотърсачи и тилазаврите им. Опасяваше се, че докато не успее да възстанови контакта, само ще хаби ресурси и ще вбесява допълнително командира на „Пиул“. Но преди да си го признае, някаква суматоха привлече отново вниманието им към гората.

Един от следотърсачите изскочи задъхан, явно тичал по целия път назад, след като е оставил животното си при другите.

— Ние… намерихме някакъв лагер. Място, утъпкано от много крака, с коловози и следи от копита. Калта е още мокра.

Браск погледна Рит.

Следотърсачът обаче не бе свършил.

— Изглежда, че който е бил там, е побягнал на юг.

— Към Спокоен кът — промърмори Браск.