Беззвездната корона

Взря се в Пратик. Макар че челото на Окования лъщеше от пот, той сякаш пренебрегваше всички заплахи. Вместо това се бе съсредоточил върху Шая и като че ли се опитваше да измъкне някакви последни отговори от нея преди смъртта си.

Вдигна очи към Ксан.

— Булото на Далаледа…

Името на тези обрасли в джунгла планини откъсна вниманието на старицата от огнените мъгли отпред.

— Далаледа е дума от Древния език — каза Пратик. — Означава „смъртоносни камъни“. Това да не би да намеква за някаква връзка със Северния каменен кръг?

Райф не можеше да проумее защо му е на Окования да повдига такива въпроси, още повече пък сега. Едва сега забеляза как треперят раменете на мъжа и как е вкопчил ръце в коприните си.

„Той е също толкова ужасен като мен и вероятно се опитва да се съсредоточи върху нещо друго.“

Осъзна, че на Пратик сигурно му е присъщо да търси подобно убежище пред лицето на ужаса. Вероятно така бе издържал през всички онези години на жестокости в Бад’и Чаа, Дома на мъдростта. Спомни си мрежата от бели белези по голата кожа на мъжа, които бе видял в затвора на Наковалнята. Да не говорим за жестоката кастрация, която го бе лишила от мъжеството му, във всеки смисъл на тази дума. Вероятно навремето в онова училище Пратик бе търсил убежище в учението, заравяйки всичката си болка и ужас под купища книги.

Ксан вдигна ръка и сложи длан на бузата на Пратик. Приведе се към него и му зашепна. Очите му се разшириха и устата му се разтвори в безмълвно ахване. После тя свали ръка и се извърна. Пратик погледна пак към Шая, само че този път с известно благоговение. Дори раменете му бяха спрели да треперят.

Преди Райф да успее да попита какво му е казала Ксан, от мъглите изникна Лира. Забави кобилата си, за да се изравни с каруцата, и извика:

— Стигнахме покрайнините на Спокоен кът!

Трябваше да изминат още четвърт левга, преди да се уверят в истинността на думите на Лира. Райф беше вперил поглед напред, почти без да диша — както заради напрежението, така и заради задушливия дим.

От всички страни бялата мъгла се бе сменила с черен пушек. Огньове бушуваха навсякъде. Топлината се усили, като в пещ. Високи дървета се издигаха от двете им страни. Някои пламтяха като факли и около тях се виеше горяща пепел. Други оставаха тъмни и сенчести.

В гората бяха започнали да се появяват хора, бягащи от града на коне, на каруци или пеш. Групата упорито продължаваше през тях.

Нова корабна свирка ги посрещна в Спокоен кът.

Райф се взря на изток, търсейки тъмната сянка на другия боен кораб. Но целият град бе забулен в дим и му бе невъзможно да го различи.

Ксан се приведе напред към кочияша, който кимна и подсвирна на двамата разузнавачи. Пътят им кривна на запад, встрани от доковете. Разузнавачите закрещяха и пришпориха конете си, за да разчистят път за каруцата, когато тълпата от бягащи жители на града стана по-гъста.

От двете им страни се появиха къщи, издълбани в дънерите на гигантски елши или скупчени около тях. Над главите им се кръстосваха мостове, някои от които горяха, пренасяйки пожара навътре в града. Когато минаха под един от тези горящи мостове, върху тях се посипаха пепел и искри. Мулетата, теглещи каруцата, зареваха и размахаха гневно опашки. Кочияшът им запя, опитвайки се да ги успокои. Но мулетата продължиха да ритат и да се дърпат във впряга.

Лира яздеше кобилата си редом с каруцата.

— Къде отиваме?

Райф хвърли поглед към Ксан.

Старицата стоеше до рамото на кочияша и прибавяше гласа си към неговия. Мулетата бавно се покориха на успокоителната юларна песен. Продължиха напред по-кротко, макар че сътрудничеството им може би бе свързано не толкова с пеенето, колкото с факта, че каруцата бе подминала огнената линия. Отпред лежеше центърът на Спокоен кът, обгърнат в дим, но засега пощаден от пламъците.

Въпреки това въздухът изгаряше дробовете при всяко вдишване.

— Къде? — настоя Лира.

Нуждата от въпроса ѝ бе подчертана от писъците, които се надигнаха зад тях, достатъчно силни, за да надделеят бученето на огъня. Източникът на тази нова паника стана ясен, щом прозвучаха свирепи кръвожадни ревове.

Райф хвърли поглед назад към пламъците и дима. Кетра’каите явно не бяха успели да отклонят котките, или поне не достатъчно задълго. Около тях потокът от хора, бягащи от града, се забави и спря уплашено, преграждайки пътя им напред — а после бавно потече в обратната посока, подгонен от ревовете на зверовете.

— По-бързо! — изкрещя Райф.

Каруцата и конете последваха оттеглящата се тълпа. Понесоха се бързо по улиците. Лира се мъчеше да остане редом с тях, като риташе и шибаше с камшика хората около себе си. Но блъсканицата стана прекалено голяма. Изведнъж кобилата ѝ рухна под нея, спънала се в стъпканите тела.

Лира скочи от седлото и се хвърли в каруцата. Райф я улови и я издърпа вътре.

Тя изпъшка в ръцете му.

— Знаех си, че някой ден ще ме вкараш в гроба.

— Де този късмет. Но все пак да се надяваме, че няма да е днес.

Лира се претърколи настрани и се взря напред.

— Къде ни води тя?