Беззвездната корона

Отговорът на въпроса му се появи миг по-късно. Млада жена, заобиколена от още няколко души, пристъпи от сенките на хана. Пееше към площада и мелодията ѝ се сля с другите в съвършена хармония.

Райф се мъчеше да разбере коя е тя.

Пратик, изглежда, знаеше, защото прошепна благоговейно:

— Ду’а та.

47.

Никс пееше на зверовете на площада. Добавяше гласа си към хора на жените отвън, като в същото време притегляше нишките им обратно в себе си. Прати себе си навън по тези нишки, като паяк, танцуващ по паяжина. Направи го деликатно, неуверено, все още изпробвайки таланта си.

Позна Ксан по сребристите нишки в гласа ѝ и Дала по пламъка на нейната младост. Другите кетра’кайки добавяха силата си с всяка нота. Отнякъде тя даже долавяше тихите акорди на люлчина песен.

И все пак с всички тях бяха преплетени тънки бронзови нишки, толкова древни, че сякаш сияеха от патина. С крайчеца на окото си тя зърна източника — жена с боядисана в бронзово кожа. Изглежда, бе ранена и губеше сили. Но в нея имаше и нещо смущаващо. Тъй като нямаше време за губене, Никс пренебрегна тази странност засега.

Вместо това се намести там, където се чувстваше най-уютно, в сърцето на един див звяр, укротяван само от топлината на обща глутница.

Предизвикателството на Аамон отекна над площада. Ниското му ръмжене, смесено с дълбоко гъргорене, я накара да настръхне. И все пак това бе един вид песен, не по-малко красива в свирепостта си от всяка сладка мелодия.

Разбирайки това, тя добави песента си към неговата. За миг сърцето ѝ стана негово, а копнежите му — нейни. Тя се взираше едновременно през неговите очи и през своите собствени.

Спомни си как бе правила същото с Башалия, но изтласка тази скръб надълбоко.

„Не сега.“

Вместо това се наслади на вкуса на кръвта върху езика си, на потрепващите мускули. Изучи приклекналата фигура с черна козина, жълти нокти и остри зъби. Чу съскащата песен на котката, свирепа, пълна с ярост срещу всичко и всички — но долови също болката и страданието на жестоко подчинено животно.

Опита се да привлече тази песен в себе си, докато пращаше нишки от същото към нея — само за да се натъкне на стоманен дисонанс, който ѝ се противопоставяше.

През очите на Аамон видя шлема, прикрепен към главата на сърпозъба.

„Аха…“

Котката приклекна, готвейки се да скочи.

Канти се появи до Никс. Беше вдигнал лъка си, със стрела на тетивата.

— Недей — предупреди го тя.

Фрел посегна към нея от другата страна.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да се оттеглим в избите.

Вместо това Никс пристъпи още по-напред в площада. Страхуваше се, че докосването на Фрел ще я накара да изгуби темпото и ритъма на сплетената песен. Знаеше, че ще има нужда от всяка нота.

По-рано, когато се приближаваха към „Златният клон“, бе доловила първите слаби нишки на този хор. Тогава песента звучеше далечна, идеща някъде от гората, но докато Никс слушаше, постепенно се приближаваше. Групата ѝ се бе опитала да я издърпа в хана и долу в избите, но тя се възпротиви, уплашена да не загуби тези ноти. Позволи им да я замъкнат само до стълбите към мазето. Застанала там, можеше да избяга от всяка опасност, но в същото време оставаше настроена към приближаващата се песен.

Когато хорът стигна до хана, песента за момент притихна — а после изригна с настойчивост, която не можеше да бъде пренебрегната. Тя привлече Никс толкова сигурно, сякаш бе опитомен звяр. Но това, което я теглеше, не бе някаква заповед в песента. Беше молба, мелодия на надежда.

Тя не можеше да я пренебрегне.

Другите се бяха опитали да я спрат, дори и Джейс, но Аамон ги накара да се отдръпнат с щракване на зъби, което не им остави друг избор, освен да я последват.

Сега, като излезе на площада, огромната котка изви глава към нея. Никс срещна жълтите ѝ очи. Задните крака на животното се присвиха, в гърдите му напираше вой.

Но преди то да скочи, тя привлече песните на другите жени в себе си — среброто, огъня, бронза и дори нишките на люлчината песен — и хвърли мрежа срещу звяра. Не се опитваше да го улови или подчини. Остави нишките си да паднат върху стоманения шлем и да проучат дисонанса, който я блокираше.

Беше учила за такива алхимии. Знаеше как се кове металът за тези шлемове. Юларен майстор пееше на изстиващата стомана, за да вложи в нея своя уникален мотив, докато тя се втвърдяваше.

Знаейки това, тя затвори очи и призова една последна песен — първата, която бе научила. От гърлото ѝ се надигна тихо писукане, от което жилите на врата ѝ се изпънаха. Тя усети вкуса на топло мляко, докато пращаше тези вибрации навън. Спомни си кога за последно бе пяла тази песен, подхранвана от силата на хиляда прилепа. Тогава, като освободи тази сила, тя бе в състояние да различи жилката на всяко листо и дори костите на спътниците си. Макар че сега нямаше такава мощ, песента ѝ оставаше в нея, впечатана в нея, част от нея.