Беззвездната корона

Аленото лице на вирлианеца притъмня буреносно.

Рит се обърна към прозорците на носа и златната корона на древната елша. По време на бомбардировката бе уловил кратки фрагменти от гледката долу, озарени от избухващите пламъци. Бе принуден да гледа безсилно как групата вкарва бронзовата жена в онова древно горско убежище. Старата мачта.

И което бе по-зле, бе зърнал през далекоскопа едно вдигнато нагоре лице, докато тичаше през площада. Само за миг. Не можеше да е сигурен, но мургавите черти изпъкваха сред морето от бледи лица на кетра’каите.

И онзи очебиен лък на гърба му…

Трябваше да е той.

„Канти.“

Рит стисна юмрук.

Как принцът бе попаднал на артефакта? Дали това беше някакъв друг бунтовен заговор? Дали копелето планираше да използва оръжието срещу краля?

В името на цял Халенди Рит трябваше да сложи край на това, дори ако то означаваше да унищожи съкровището или поне да го затрупа за известно време. Обърна се отново към разярения Браск и посочи златната корона на Старата мачта.

— Убийците на брат ти се скриха в онова дърво — каза му. — Те трябва да бъдат смачкани.

Гласът на Браск бе студен като лед.

— Значи край на игричките.

Рит се разтревожи, че може да е тласнал командира прекалено далеч. Следващите думи на Браск потвърдиха това.

— Ще пусна върху тях Хадиски котел. Когато свърша, долу няма да е останало нищо, освен димящ кратер.

Никс залиташе замаяна през просторната кухина, издълбана в дънера на елшата. Джейс беше от едната ѝ страна, а Аамон от другата, и двамата пъхтяха тежко. Тя си бе възвърнала до голяма степен зрението и част от силите си — достатъчно, за да може да върви сама.

Зад нея димът нахлуваше в тъмната зала и се издигаше да забули сводестия таван, нашарен със светещ мъх и гъбички. Единственото друго осветление идваше от малки лампи, които озаряваха високи фигури, разположени в четирите главни посоки. Те сякаш бяха издялани от дънера на Старата мачта.

Дала ѝ бе казала, че те изобразяват кетра’кайските богове. В знак на почит към приятелката си Никс се огледа, за да ги запечата в паметта си, преди да бъдат унищожени.

Докато минаваше през свещената зала, разпознаваше боговете един по един. Ватн, богинята на водите, стоеше събрала шепи, от които скрит извор се изливаше в басейн до босите ѝ нозе. Ярдвегур, богът на пръстта и камъните, с неговите рошави вежди, приличаше повече на канара, отколкото на човек. Виндур, богът на въздуха, държеше над главата си облаци, прорязани от сребърни мълнии. А Елдир, богинята, която бе огън, бе скрита изцяло в наметалото си, само очите ѝ блестяха изпод качулката, подклаждани от таен огън.

Никс потрепери, докато минаваше покрай нея. Този огнен поглед сякаш я следваше, обвиняваше я. През звъна в ушите си тя чу ревящите отвън пламъци.

Ксан — потрепваше с тоягата си до Никс — забеляза вниманието ѝ, а може би и потреперването ѝ.

— Огънят може да е и пречистващ. Пламъците са тези, които разчистват гората и изгарят шишарките, за да хвърлят нови семена.

Отвън долетя мощен тътен, който оповести рухването на една от огромните елши някъде в града. Никс не можеше да си представи как това разрушение може да служи на някаква полезна цел.

Фрел се приближи заедно с Канти. Лицето на принца бе потъмняло от ярост.

— Къде отиваме? — попита алхимикът.

Ксан посочи с тоягата си към двама кетра’кайски разузнавачи, които бяха изтичали напред да отворят една кръгла врата, която изглеждаше като чвор в дървото.

— Надолу, към най-дълбоките корени на Старата мачта. Точно затова ви доведох тук.

Старицата погледна през рамо към кетра’каите, които крепяха бронзовата жена. Сред сенките и дима бе трудно да се различи лицето ѝ. Изглеждаше сякаш носи метална маска. Присъствието ѝ тук все още бе необяснимо. Никс си спомни древните нишки, сияещи в патиниран бронз, които се бяха излели в песента ѝ.

Огледа и непознатите, които помагаха на жената или се въртяха около нея. Единият, ако се съдеше по богатите му дрехи и тъмната му кожа, изглежда, бе клашиански търговец. Другият — нисък и с яки крайници — приличаше на гулд’гулец, както и суровата намръщена жена с късо подрязана руса коса.

— Хайде, побързайте. — Ксан ги поведе към вратата, която стоеше отворена, завъртяна около ос в центъра си.

Старицата прекрачи през прага и пое водачеството. Дори двамата следотърсачи изостанаха, сякаш знаеха, че това място ѝ принадлежи.

Последваха Ксан по вито стълбище, изсечено в центъра на нещо, което трябва да бе дебел корен — може би главният корен на елшата. Дървесината бе сребристобяла, нашарена със злато. Докато слизаха все по-надолу, жилките изчезнаха и остана само снежнобяло дърво, което изглеждаше древно като камъка на тази земя.

Постепенно ревящият огън отвън заглъхна и се възцари тържествена тишина, нарушавана само от стъпките им, тежкото им дишане и топуркането на лапите на Аамон. Други врати и тъмни тунели се отклоняваха от главното стълбище във всички посоки.

Ксан заговори в натежаващото мълчание, може би за да разсее притеснението им. Посочи един от страничните тунели.