Беззвездната корона

Докато двете пееха към медната врата, трепкащи нишки се протегнаха навън от тях. Понесоха се към вратата, заплитайки се в сложен възел, а после потънаха в метала.

Без да ѝ казват, Никс разбра. Спомни си за сблъсъка си със сърпозъба, как се бе справила с ключалката в стоманата на шлема, като сътвори ключ, който да я отвори.

„Тук е същото.“

Дълбока атонална нотка отговори на преплетената им песен — и медната врата се завъртя на ос по средата си и се отвори също като дървената врата горе.

Оттатък прага имаше само мрак.

Ксан клюмна, изтощена от усилието. Бронзовата жена — Шая — залитна назад, но гулд’гулецът се втурна към нея и я подхвана. Кетра’каите и двамата му спътници му помогнаха.

Никс пристъпи по-близо до вратата.

Един от разузнавачите вдигна лампата си, за да освети оттатък прага. Дълъг тунел, изработен от същия метал, се протягаше в мрака. Никс си спомни как Ксан бе описала онова, което ги чакаше долу.

„Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове.“

Фрел отиде при нея, вероятно спомнил си същото. Обърна се към Ксан.

— Този тунел… накъде води?

Ксан дишаше тежко, но отговори:

— Към Булото на Далаледа. — Обърна се към бронзовата фигура. — Към нейния дом.

XV. Смъртоносните камъни

Слушай с отворено сърце

вместо с глухи уши.

Пей с душата си

вместо с дъха си.

Оформяй всяка нота с решителност

вместо просто с език.

Само тогава ще видиш истината

много по-ясно, отколкото я показват очите.

Песен от Петрин Гол, преведена от Рис хи Лайк

48.

Грейлин прекоси ливадата към сянката, хвърляна от „Врабчарят“. Бързолетът се рееше високо над главата му. По-нагоре мъглите скриваха балона. Той и още шепа хора от екипажа бяха свалени на земята по-рано. Той им бе помогнал да вържат въжетата на носа и кърмата на кораба към дънерите на дървета по края на ливадата.

Дарант бе открил това място, когато заобикаляше Хейлса, за да нападне бойния кораб. Сега се криеха и бяха принудени да чакат. Екипажът нямаше нужда от помощта на Грейлин за въжетата, но той бе слязъл след тях по същата стълба, която го бе спасила две камбани по-рано. Не понасяше да бъде затворен в бързолета. Копнееше за празните самотни простори на Краелес, само той и двамата му братя. Тесните помещения на кораба само стягаха безпокойството му в по-здрав възел. Не можеше да се отърве от образа на Никс и Аамон, скачащи от задния край на „Врабчарят“. Тревогата за тях го разяждаше.

Ето защо се бе присъединил към екипажа на земята — имаше нужда да се движи, да диша открит въздух, да усеща тревата, галеща нозете му, да слуша птичите песни и далечния животински вой на дивата гора. Дори сега нямаше желание да се връща на кораба — ако не бе тревожният взрив северозападно от позицията им, някъде край Спокоен кът.

Земята се бе разтърсила от него и златните листа по клоните бяха затреперили. Той не знаеше какво вещае тази експлозия, но се страхуваше от най-лошото. Тръгна през високите треви към „Врабчарят“. Високо горе задната палуба бе открита към небето. Спуснатата врата образуваше здрава платформа, стърчаща от кърмата на лодката. Той видя Дарант там горе да оглежда мъглите, засенчил очи с длан. Пиратът също бе разтревожен. После някой му извика и той се скри вътре.

Грейлин стигна до сянката на кораба и забърза към стълбата. Стъпи на нея и бързо се изкатери до отворения люк на левия борд. Ръцете и краката го боляха, докато се качваше. Кожата му бе изподраскана и покрита с мехури от забилите се в нея горящи трески от избухналия сал. Той бе извадил колкото можеше с помощта на дъщерята на Дарант, Брейл, но все още усещаше парченца, забити дълбоко в тялото му. Изчоплянето им обаче трябваше да почака.

Стигна до горния край на стълбата и влезе в трюма на кораба, само за да бъде връхлетян от Калдер. Варгърът дотича и се блъсна странично в него, типичен поздрав в глутницата. Грейлин се хвана с една ръка за вратата, а с другата потупа Калдер по тялото. Варгърът изсумтя, дишаше тежко и беше вирнал уши. Грейлин знаеше, че животното е също толкова разтревожено като него. Калдер бе изнервен от отсъствието на брат си и явно не му харесваше Грейлин също да го изоставя. А и продължителното затворничество с нищо не смекчаваше безпокойството му.

За да окуражи брат си, Грейлин се пусна от ръба на люка и хвана с две ръце челюстите на Калдер. Наведе се и притисна чело към косматото му теме.

— Ще те взема с мен следващия път — обеща му.

Калдер го бутна назад, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее на пети. Посланието бе ясно: „За твое добро ще е да го направиш“.

Вик от върха на витото стълбище отекна в трюма. Няколко птици в окачените клетки закрякаха в отговор, но викът бе предназначен за него.

— Грейлин! Качвай се тук горе — извика Дарант. — Трябва да видиш това.