Беззвездната корона

— Има ли достатъчно време? — попита Джейс.

— Трябва да опитаме. — Алхимикът сграбчи принца за рамото. — Може би ти ще успееш да ги убедиш, че смъртта на прилепа е достатъчна.

Канти се взря към отворената врата и изсумтя:

— С други думи, искаш да тичаме обратно чак догоре? След като вече слязохме оттам?

Джейс бръкна в джоба на туниката си и извади един ключ.

— Може би това ще ви помогне. За стълбището на алхимиците е. — Подаде им го. — Пътят оттам е по-бърз и по-малко хора ще ви се пречкат.

Фрел взе ключа.

— Благодаря. Познавам добре този път от времето, когато учех тук. — Обърна се към Никс и останалите. — Независимо дали ще успеем или не, всички вие трябва да потърсите убежище дълбоко в блатата. Прилепите не са единствената опасност за Никс и всеки, който ѝ помага.

— Ще го направим — каза баща ѝ. — Можем да отидем в зимния обор на брега на Огнен вир.

— Отлично. Познавам това езеро — рече Фрел. — Ако можем, ще ви потърсим там. Но внимавайте. Бъдете готови да избягате и по-далеч, ако се наложи.

— Ясно — каза баща ѝ. — Човек не оцелява дълго в Мир, ако не внимава. — Хвърли поглед към малкия олтар в ъгъла, на който горяха двайсетина свещи. Целуна палец и го притисна към челото си в мълчалива молитва към Земната майка. После кимна на Фрел. — Направете каквото можете и ние ще направим същото.

Фрел сви юмрук около ключа и махна на Канти.

— Одеве ти показа, че си майстор стрелец. Може би спаси училището с намесата си. Не можем да изпуснем този шанс. Трябва да ги накараме да ни изслушат.

— Ще се опитам. — Принцът сви рамене. — Но езикът ми не е толкова остър като стрелите ми, нито прицелът му е толкова верен.

Фрел го тупна по рамото.

— Ще видим.

На излизане принцът хвърли на Никс преценяващ поглед, сякаш търсеше нещо върху лицето ѝ — а после се обърна и изскочи през вратата.

Джейс подкара Никс в обратната посока, през задната врата на къщата, която извеждаше към блатния кей.

— По-бързо. Трябва да отидем при брат ти и да оставим колкото може повече разстояние между нас и онова, което иде — било то прилепите или кралските легиони.

Канти бързаше подир Фрел по улиците на Брайк. Дори в този късен час бе пълно с хора, които все още празнуваха парада на кралските рицари и гвардейци. Пиянски песни отекваха в пресечките заедно с бурно ликуване и смях. На пътя им неколкократно възникваха побоища и те трябваше да ги заобикалят. Деца тичаха насам-натам и размахваха дълги пръчки с хартиени прилепи на конец. Сред цялата тази веселба димяха стотици мангали с риба, печени меса и топъл хляб.

Това последното му напомни, че не е ял половин ден. Но ужасът и тревогите бяха стегнали стомаха му на възел. Когато отпред се появиха портите на Манастира, той плъзна поглед нагоре по стълбите, очаквайки да види рицари или червенолики вирлианци да тичат надолу. Но нямаше никакви бронирани бойци или вдигнати мечове. Явно след като мъртвият прилеп бе в ръцете им, кралските легионери се бяха върнали към възложената им задача, решени да довършат жертвоприношението, преди да насочат вниманието си към принца нарушител.

Въпреки това стълбището отпред бе още по-претъпкано от улиците. Тълпите го бяха изпълнили отново, след като строшената каруца се бе спуснала с грохот от деветото ниво. Сякаш целият град бе излязъл да види изгарянето на крилатия ужас.

Блъсканицата на стълбите го накара да оцени ключа в ръката на Фрел. Надяваше се, че тайното стълбище ще им осигури по-лесно изкачване до върха. Въпреки това, докато двамата с Фрел си пробиваха път с лакти през училищната порта, се мъчеше да намери думите, които щяха да са му нужни, за да убеди другите да не хвърлят мъртвия прилеп в пламъците. И най-вече Анскар и Горен. За момента аргументите му убягваха.

Щом се промъкнаха през арката, Канти раздели вниманието си между напредването на Фрел през тълпата зяпачи и двете клади, пламтящи и димящи високо горе. После някакво движение привлече погледа му наляво, където цареше суматоха, съсредоточена около някаква буцеста грамада. Това бе великанската фигура на джина. Свирепото същество изблъскваше тълпата назад. Хората отстъпваха — уплашени не толкова от джина, колкото от слабата закачулена фигура, която той охраняваше. Изповедник Витаас изкуцука през една врата — вероятно излизаше от йеромонашеското тайно стълбище от тази страна — и тръгна след своя джин пазач, като отблъскваше с бастуна си всеки, които дръзне да се приближи прекалено много. Но самата гледка на такъв свят човек бе достатъчна охрана. Всички отстъпваха на почтително разстояние.

Докато Канти го зяпаше, татуираната лента през очите на Изповедника се извъртя непогрешимо към него. Канти потрепери и се снижи още повече, за да се скрие в тълпата. За щастие Витаас, изглежда, не го забеляза, а се обърна и последва джина, който си пробиваше път към портите. Двамата вероятно се връщаха в черния влек, който ги бе пренесъл през блатата.

„Прав им път!“