Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

У Сплок имаше нещо познато. Напомняше му за всички сержанти, с които си бе имал работа. Липса на емоции и напълно закърняло чувство за хумор, така типични за хората с висок боен дух.

— Знаеш ли, хората хич не ми харесват — призна му Сплок един ден. — Но нали трябва да се погаждам с тях. Започнах да ги разбирам и да привиквам с недостатъците им. Само Дърк ме безпокои — нещо много го удари през просото.

— Да, напоследък е голям досадник — съгласи се Бил. — Не съм си и помислял, че ще го кажа, но тук взе да ми омръзва. Нали разбираш — тъпо е да ти поднесат на тепсия всичко, за което си мечтал. Все едно че въобще го нямаш. Смешно, нали?

— Не и за вас хората, очевидно.

— Както и да е, тук ми писна.

— Тогава защо не включиш своя Трансформатор и не изчезнеш? — попита го Сплок.

— Не мога. Трансформатора не дойде тук с мен.

— Защо?

— Кой знае какви черни помисли се таят в паметта на един Пространствен Трансформатор? Може би е трябвало да му кажа да се навърта наоколо.

— Наистина ли искаш да се махнеш оттук? — попита го Сплок.

— Има нещо такова. Но няма да си строша краката да се връщам при рейнджърите.

— Ти си единственият човек тук, на когото мога да имам доверие — заяви Сплок. — Сещаш се защо не смея да пусна екипажа навън. Готов ли си да участваш в един саботаж в името на доброто?

— По дяволите, брой ме в списъка. Свикнал съм да лъжа.

— Тогава слушай внимателно. Имам план, който може да е рискован, дори малко опасен.

Капитан Дърк бе станал любимец на ройонците. Обичаше всеки ден да им изнася лекции на интересни за тях теми като: „Да не правиш нищо е свята почивка“, „Превъзходството на принципа за удоволствие“ или „Голямото изкуство на мързела“. Подобно на всички останали раси в галактиката ройонците обичаха някой да им обяснява надълго и нашироко и с научни термини слабите им страни. Почитателите на Дърк се множаха и го следваха навсякъде — дори в леглото. Най-вече в леглото. Дърк не показваше никакви белези, че се радва на това внимание. Сигурно бе неприятно непрестанно да си заобиколен от хора, които те дърпат за дрехите и повтарят „Колко си прав само, човече!“.

Бил нито веднъж не посети лекциите на Дърк. Прекарваше времето си край брега или обикаляше околните хълмове. Понякога Илирия го придружаваше на тези кратки експедиции, но бързо губеше интерес.

— Какво ти пука — питаше го тя, — когато шоколадовите шубраци и марципановите дръвчета ни снабдяват с толкова вкусни сладкиши? Пробва ли от храсталака с кремавите цветчета?

Бил обаче бе изгубил всякакъв апетит. Мрачен, мълчалив, той обикаляше наоколо с голямата торба, която му бе дал Сплок. Ден след ден се губеше из вътрешността на острова, а торбата все повече се пълнеше. Бил не казваше на никого какво има вътре. Очевидно бе обаче, че Сплок е в течение. Двамата мъже си разменяха мрачни кимвания, когато Бил се завръщаше на безкрайния бряг, където купонът никога не секваше.

Постепенно сред ройонците тръгна слухът, че Бил и Сплок са извратени. В живота им нямало място за удоволствия. Тъй като на Ройо удоволствието бе нещо като религия, оттук до заключението, че двамата са олицетворение на злото, бе само една крачка. Съвсем скоро до този извод стигна една група сърфисти, които се събираха всеки следобед да потанцуват рап и да си припомнят големите вълни. Веднага възникна и вторият въпрос — какво да правят. Един смел теоретик предложи да се заемат с изучаване на насилието. Ройонците никога не бяха воювали. Дори семейните скандали завършваха с веселото подвикване „Хайде да сърфираме!“. Те, разбира се, знаеха какво е насилие — най-вече от пътуващите търговци. Насилието означаваше да пукнеш главата на другия. Ройонците го разбираха, предполагаха също, че зад всичко това може да се крие някакво удоволствие. Проблемът беше, че никога досега не го бяха практикували, а мразеха да вършат нещата надве-натри. Всички до един бяха родени с прекрасни сърфистки умения, останали в гените им от някакъв пра-пра-пра-сърфистки бог. Или поне така вярваха. Ройонците никога не вършеха нищо друго освен това, което вършеха добре. Ето защо им беше толкова трудно да прибегнат до насилие. Кой от тях ще опита пръв? Ами ако се провали, другите няма ли да му се присмиват? Много важно бе да запазиш репутация в сърфисткото общество.

Накрая взеха решение всички заедно да се нахвърлят върху Бил и да го стъпчат до смърт, което не криеше опасности от провал, тъй като щяха да действат едновременно. Сплок обаче благодарение на нечовешката си интуиция бе предвидил този ход. Той каза на Бил:

— Дойде моментът за действие.

— Ами аз съм готов. Набавил съм всичко, което е нужно.

— Тогава тази вечер, когато изгрее луната.

— Коя луна?

— Малката, дето е синя. Изгрява веднага щом залезе зелената.

— Схванах — кимна Бил и отиде да похапне от последното, както се надяваше, барбекю на планетата Ройо.

Когато малката синя луна изгря, Бил вече чакаше на уговореното място — малка горичка отвъд пътя, който водеше към долината, където се беше приземил „Находчивост“.

— Носиш ли торбата? — попита Сплок.