Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Планетата Ройо бе позната на хората от най-съкровените им сънища, защото Ройо не е нищо повече от олицетворение на всички земни удоволствия. Бил се озова на дълъг и извит плаж. Белият пясък сияеше под слънцето докъдето му стигаше погледът. Над главата му се носеха чайки, наоколо се търкаляха красиви момичета. Имаше ли по-райска картина? За да е пълно удоволствието, Бил забеляза, че по крайбрежието са подредени малки уютни барчета с привлекателни имена като „Мръсния Дик“. Кой би мечтал за друго местенце, след като зърне това? Между баровете бяха поставени скари, едроцицести хубавици подмятаха различни вкусни месца, от които чевръсто сглобяваха хамбургери с лук и много сосове — освен познатите кетчуп, горчица, пикалили и салса в три различни цвята, добавяха резенчета от манго, печени домати и беконови кубчета, както и много, много други вкуснотии и глезотии, някои от тях даже неприятни и гадни, което беше нормално, когато ставаше въпрос за планета, на която трябваше да има пълно изобилие и задоволяване на всички вкусове. Навсякъде, естествено, се предлагаха високи запотени чаши с ром и докато вървеше между тях, Бил неведнъж бе изкушен да протегне ръка и да опита.

Хората на плажа бяха красиви, стройни и загорели, с белоснежни зъби без никакво тъмно петънце. Жените притежаваха изумителния чар на филмови звезди. Веднага зад пясъчния пояс започваше голям увеселителен парк със скоростно влакче и много въртележки, както и големи изкуствени динозаври, които всъщност бяха къщи.

Чернокоса красавица с бюст, който не всеки юначага би успял да повдигне, се приближи до Бил и попита:

— Ти си Обещания, нали?

— Сигурно ще съм аз, госпожице — отвърна Бил с поизвехтяла любезност и веднага се почувства глупаво. — А вие коя сте?

— Аз съм Илирия.

Бил се ококори.

— Последния път, когато те видях — каза той, — изглеждаше като малък зелен гущер.

— Както навярно си забелязал, сега съм променена — отвърна дрезгаво тя.

— Така е, наистина — кимна Бил с разтреперан глас. После изведнъж се хвана за лявата подмишница.

— Какво има? — попита Илирия.

— Мрънчето. Беше точно тук. С ЦРУ в главата. Един мъничък ЦРУ, не по-висок от пет сантиметра.

— Не ми говори за старите дни — въздъхна Илирия. — Те са минало за мен.

— И по-добре. Но къде е сега мрънчето?

— Има ли някакво значение, скъпи?

— Предполагам, че няма — съгласи се Бил. — Просто се притесних, че не съм забелязал кога сме се разделили.

— Навярно е искал да иде някъде другаде — успокои го Илирия.

— Какво пък, може и да е така — съгласи се Бил. Все още беше малко притеснен, но реши да не го показва. — Значи това е Ройо, а? — подметна той, пресегна се и я прегърна през талията. Илирия се изкикоти и ловко се измъкна от лапите му.

— Това е, скъпи. Ела да те разведа наоколо — допълни и поведе Бил на обходен тур.

Макар да не изпитваше никакъв интерес, Бил скоро научи, че на планетата съществува само един континент и той е съвсем малък. По-скоро голям остров сред безбрежен океан. Островът обаче бе истински рай според земните представи. Дните бяха чудесни, слънчеви и ярки, достатъчно горещи, за да хванеш тен, без да се задъхваш от непоносима жега. На Ройо живееше само една раса — ройонците. Хубавци, които прекарваха времето си в каране на сърф и други забавления. Тъй като бяха постигнали лелеяната мечта на всяка раса на доста ранен етап от своята еволюция, мозъците им бяха атрофирали, следвайки изпитаното правило на природата, че онова, което не използваш, с времето закърнява. На мястото на мозъка ройонците имаха кухина, в която можеше да се попадне през ушите. Ройонците имаха една церемония. Когато детето навършваше шестнайсет — или може би тринайсет, ройонците доста се затрудняваха да броят над две, — кухината в главата му се запълваше с ароматизирано кокосово мляко с добавка от някои по-особени билки. Точните пропорции се предаваха грижливо от поколение на поколение, устно, разбира се, тъй като безмозъчните жители на тази планета не умееха да пишат, нито да разговарят добре. Та тази субстанция придаваше на косите им естествена лъскавост, предпазваше от оплешивяване, поддържаше кожата и караше очите да блестят. Благодарение на това чудно вещество ройонците винаги изглеждаха добре, което за тях бе най-голямото достойнство на света.

Излишно е да уточняваме, че за Илирия не се оказа никак трудно веднага щом пристигна тук да се снабди с тяло от една красива ройонка.

— Не е ли чудесно, Бил? — попита го тя. Седяха на пясъка и похапваха прясно изпечени пържолки, докато хор ройонци припяваше сладко-тъжни песни, които идеално пасваха на обстановката.

— Направо е великолепно — отвърна Бил, положил ръка на раменете на Илирия.

Първоначалният му изблик към хетеросексуална близост бе заменен от колебливи съмнения. Бил не можеше да привикне с идеята, че Илирия е красива жена. Имаше нещо отблъскващо в начина, по който го бе постигнала.

— Сигурно е било малко неприятно за нещастното ройонско момиче, а? — подметна той с арогантността на всеки, който винаги е притежавал собствено тяло.