Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Ни най-малко, миличък — заяви Илирия. — Попитах я: „Лиза, имаш ли нещо против да ти заема тялото за малко?“ — „О, ни най-малко — отвърна тя след десетминутна пауза, което е нормално, имайки предвид средното им интелектуално равнище. — Някой ден ще ми го върнеш, нали?“ — „Разбира се.“ — „Ами взимай го тогава.“

— Така стана значи — промърмори Бил.

— Ами да. Да си дойдем на думата. Секс и кльопачка. Точно както ти обещах.

— Тъй де — кимна Бил и остави препеченото ребърце, което от известно време ръфаше.

Илирия се притисна към него и той усети, че започва да се разпалва. В края на краищата тя бе ужасно хубава жена, закръглена и мека на всички нужни местенца, освен това го желаеше, другото момиче бе казало, че няма нищо против — защо да се притеснява?

Така започна пребиваването на Бил на Ройо. Скоро и той влезе в мързеливия ритъм на острова. Ройонците се събираха всяка сутрин, за да отдадат почит на големия му алигаторски крак, да се повъзхищават на закривените му нокти и да го погъделичкат по люспестата пета. Бил го смяташе за глупаво, но Илирия му обърна внимание, че няма нищо лошо да поддържа ентусиазма им. Бил смяташе, че притежава и други достойнства, които заслужаваха възхищение, но какво да се прави, като изборът не беше негов. Ройо наистина бе чудесно кътче. Не кой знае колко интелектуално, разбира се, но това не го притесняваше, освен че му липсваха комиксите. Постепенно забеляза, че си спомня с носталгия за дните в казармата. Смешно, защото докато беше там, винаги бе мечтал да попадне на някое подобно място: да претърпи корабокрушение до изоставен тропически остров, с много храна и пиячка и в компанията на красива млада жена, която го обича, и още много като нея за резерв, в случай че вземе да му омръзва…

Но разбира се, това нямаше да е честно спрямо Илирия. А и тя бе най-голямата красавица на плажа. Дължеше й го от благоприличие…

Всъщност какво й дължеше? Като стана въпрос за това — никой не го беше питал иска ли нещата да се уредят така. Странно, колко бързо взе да му омръзва вкусът на рома. В интерес на истината, бе започнало да му доскучава. Никой не знае какво щеше да последва, ако странно сияние на хоризонта не му бе подсказало, че пристига космически кораб.

— Най-обикновен тропически рай — говореше Сплок. — Е, над средното ниво, ако ще го мерим по някоя хедонистична скала, но издялан от същия материал. — Нали ще се съгласите, капитан Дърк?

Дърк крачеше по брега със свалени обувки и изглежда въобще не слушаше какво му говорят. Вместо това сръбваше жадно от чаша с кола и си хапваше хамбургер. На лицето му бе застинало замечтано изражение.

— Сър, не е ли по-добре да се върнем веднага на кораба? — подкани го Сплок.

— Закъде да бързаме? — изръмжа Дърк. — Тук никой няма да ни нападне.

— Никой, освен нашите желания — отбеляза Сплок. — Говоря, разбира се, само за онези, които ги притежават. Останалите от нас — всъщност имам предвид само себе си — ще продължим да си изпълняваме дълга, както е било и досега.

— Сплок — обърна се към него капитанът, — понякога нямаш ли желание да се поразвлечеш малко? Да се натряскаш? Да изчукаш някое хубаво момиче?

— Но моля ви се! — подскочи възмутено Сплок. — Аз да се развличам? Да пия и да чукам момичета? Не бих си го и помислил.

— Нали знаеш какво имам предвид. Е, поне се надявам, че знаеш. Някой ден трябва да ми разкажеш как я правите вие оная работа — репродуктивния процес. Добре де, приеми, че си във ваканция. Забавлявай се.

— Не, и никога няма да стане — запъваше се Сплок. — Сър, изумен съм от това, което правите.

— Защото си привикнал да ме виждаш все в състояния на морална и физическа криза.

— Мога ли да говоря направо?

— Давай, Сплок.

— Кризите повече ви отиват, сър.

Дърк се изсмя и нагъна последната част от хамбургера.

— Това място ми навява безгрижно настроение — обяви той. — Не можеш да ме разбереш, защото си нямаш понятие какво означава настроението за хората. Мога да те уверя обаче, че то е двигател на живота.

— Глупости, капитане! Вашият живот е движен от чувството за дълг. Освен това обичате своя Бог, ако въобще имате такъв, и при определени обстоятелства — своята родина.

— Всичко това е вярно, господин Сплок, напълно вярно! Но понякога дори най-добрите от нас — не твърдя, че съм един от тях, разбира се — та дори най-добрите от нас имат нужда от малко почивка от родина, морални устои и религиозни предразсъдъци.

— Сега пък говорите като капитан анти-Дърк.

— Не, нали го убихме в справедлива битка. Ние бяхме на страната на християнството и справедливостта, а той защитаваше султана и исляма. След като сме победили, значи правдата е на наша страна, нали, Сплок?

— Можете да говорите каквото си искате, сър. Но с ваше позволение ще отбележа, че това е чиста софистика. Или както обичат да казват на долната палуба — дрън-дрън.

— Доста безогледно си служиш с думичките, господин Сплок, но си забравил за демоничната страна на човека. Или отричаш съществуването й?

— Няма никакви доказателства, че има такава страна — заяви смело Сплок. — Дори и да е така, смятах, че сте я преодолял, капитане.